Ние, студентите от 3ти курс
Философия на ПУ „Паисий Хилендарски“ бихме искали да споделим с вас едно
изключително приключение, което изживяхме по време на лятната ни практика в
село Загражден през лятото на 2015г. J
Надяваме се поне за малко да успеем да ви направим „съучастници“ в него.
Всичко започна на 23.06.2015г. ,
когато за първи път всички се събрахме на едно място и това не беше по повод
някой изпит или лекция (колкото и странно да звучи това). Това, което
предизвика общия ни интерес и ентусиазъм бе идеята за едно по-различно
провеждане на задължителната за всички философи практика. Тя неусетно се
превърна от нещо задължаващо, в нещо дълго чакано и обсъждано.
Естествено имахме различни
представи и очаквания, но момента, в който пристигнахме в базата ,като че ли ги
изтри всички до едно и отвори място за една непринудена спонтанност на общата
емоция, която ни завладя.
Въпреки умората от ранното
ставане и дългия път, пристигането в това китно и приветливо селце в Родопите,
сякаш ни зареди със свежестта си и ни изпълни с желание за работа и любопитство
към всичко, което ни предстоеше.
След кратък отдих и настаняване
по стаите, дойде време за първата ни „оперативка“, проведена в двора на базата.
Тя имаше за цел да ни запознае с предстоящата програма. Ествствено, никой нямаше представа, че д-р
Варджийска ни е подготвила и доста приятни изнади още същия ден. Но при нея
няма нищо случайно, разбира се!
След краткия инструктаж дойде
(изненадващо за всички нас) ред на няколко доста интересни и приятни игри, в които
обаче имаше далеч по-дълбок смисъл, освен разведряването на атмосферата.
Тяхната насоченост бе много добре обмислена и съсредоточена в сплотяването на
групите, в които бяхме разделени.
Първата игра целеше да провери до
колко се познаваме помежду си. На празен лист всеки от нас написа три истини и
една лъжа за себе си. След което всеки от останалите трябваше да отбележи това,
което смята, че е лъжата. Най-забавният
момент беше при отчитането на резултатите когато установихме, че далеч не се
познаваме толкова добре, колкото предполагахме. Следващите игри имаха за цел да
изградят доверие и умения за работа в екип. Докато двете групи изпълнявахме
едновременно игрите, неусетно те се превърнаха в едно приятелско състезание. Всяка от групите
се стараеше да изпревари другата в изпълнението им и това направи заниманията
още по-забавни. Последната задача беше всяка от групите да измисли свое име,
което да е обвързано с темата, която си беше избрала за неосократическия диалог
(за които ще ви разкажем по-късно). След това трябваше на принципа на асоциациите
чрез мимики и жестове да го обясним на другата група. Тъй като не можем да ви
разкажем движенията на участниците,ще оставим това на вашето въображение, като
ви кажем имената, които си избрахме. :)
Единият отбор беше избрал да диалогизира за щастието, а другия –за
нормалността. Съответно изборът ни се спря на „Пътечка на щастието“ и „Лудите
санитари“.
Имаше и други много забавни и
увлекателни игри,след които дълго ехтеше смях по стаите и коридорите на
базата,но тях можете да видите на десетките снимки,които са доста красноречиви! :)
След като игрите приключиха,
трябваше да свършим и малко работа. Докато някои от колегите се заеха с подготовката
за първата ни обща вечеря, останалите успокоиха страстите с четене на философски
текстове. Създаденото настроение се задържа до късно същата вечер. Денят
завърши с изготвяне на план за следващия ден – разходка по невероятната
екопътека в местността. Вечерята беше скромна и кратка, но подготвена с много
желание, хъс и ентусиазъм.
Ден втори.
Денят започна рано. След бърза закуска, кафе и
последни приготовляния за предстоящия преход, групата тръгна бодро, незнаейки
какво ни очаква. Гид ни беше нашият любезен домакин и управител на базата -
Стоян. Към него се присъединиха няколко местни момчета, чиято помощ беше
безценна. Груповият ентусиазъм се изпари когато видяхме хълма в далечината,
където се намираше края на екопътеката.
Мисълта, че след въпросния край ни очакваха още 15 км. преход на връщане,
меко казано ни смути. Някои от нас силно се надяваха да не са разбрали правилно
за кой хълм става дума. Бодрият дух на
групата беше поддържан от шеги, закачки и комични ситуации. Една от тях беше
още в началото на прехода, когато Димитър изгуби безследно своите слънчеви
очила. Те поеха надолу по реката след неуспешния му опит за планинска баня. И
ако си мислите, че сме склонни към злорадство, ще ви убедим, че това не е така.
Забавното в случая беше последвалата реакция на баща му, който не му повярва и
го обвини, че ги е продал. До края на пътеката той отчаяно гледаше течащите
води с надеждата, че отново ще ги зърне някъде, макар и за последно.
По пътя се наслаждавахме на много
красиви гледки и вкусни горски ягоди. Някои от нас събираха и билки, тъй като
разходката съвпадна с празника Еньовден. По пътя имаше няколко беседки,на които
правихме кратки почивки (и добре, че бяха те), една изоставена къщичка, в която
личеше, че до скоро е живял някой (това заключение направи една от колежките
ни, защото на стената имало огледало),табели,предупреждаващи за възможни срещи
с мечки и едно 300-годишно дърво,което всеки от нас прегърна и сподели с него
по едно свое жалание.В последствие се оказа,че твърдението за изпълняването на
тези желания е било плод на въображението на една от колежките ни,която бе
решила да се пошегува с нас и всички й се вързахме! :)
Малко по-късно, пътеката ни
изненада – един от мостовете беше пропаднал при една от последните бури и никой
не беше подготвен за това.Нашият гид и няколко от момчетата се опитаха да го
поправят,тъй като нямахме друг възможен път.Опита им беше неуспешен и за това
се наложи всички да си свалим обувките,да преодолеем страховете си от студената
вода и хлъзгавите камъни и да преминем през реката.За щастие нямахме инциденти
и продължихме смело нататък.
Нека да отбележим,че по обед
времето стана доста горещо и това ни изтощи допълнително,но успяхме да задържим
добро темпо на предвижване до последната беседка по пътеката.Лошото обаче
беше,че точно тогава ни свърши водата,а до следващата чешма имаше още много
път,по хълмист и слънчев терен.Тук вече беше крахът на нашия ентусиазъм и сили.
Въпреки че,пречистихме своите
грехове,минавайки през скално образование наречено „Чистилището“,това не ни
помогна особено по пътя нагоре.Единствените,които запазиха ведрото си
настроение и физически сили,бяха момчетата от Загражден и един наш колега,с
който обсъдиха в подробности връзките си и дори си разглеждаха снимките в
телефоните,за очудване на всички ни.
На една от кратките,принудителни
почивки по склона,на която намерихме много малка сянка,всички се набутахме в
едни храсталаци,където Стоян ни предупреди,че може да има змии.Представете си
умората и горещината,щом това нямаше никакво значение за нас и абсолютно никой
не реагира на думите му!
След още неизвестно време и
известен брой въздишки,успяхме да достигнем въпросният хълм,който момчетата ни
показваха в началото.Виждайки чешмата и селото в далечината,в нас се родиха
нови сили,но и едно непредвидено решение. От тук маршрута се разделяше на две –
единият бе по-кратък, но подобен на този, който вече бяхме минали, а другия –
по-дълъг, но по-лек за преход, което обаче се оказа спорно. По-голямата част от
момичетата, придружени от д-р Върджийска, избраха именно втория, който беше
черен път минаващ през гората. Тъй като ние бяхме от тях само можем да ви
кажем, че другата група стигна до базата час и половина по-бързо от нас. Останалата част от маршрута премина в сладки
приказки и макар, че беше 10 км. не съжалихме за избора си.
Виждайки началото на селото
радостта ни обзе отново. Някой продължиха уверено боси, други попътуваха на
автостоп и накрая пристигнахме благополучно в базата. Там обаче разбрахме, че
останалите не са имали възможността да се изкъпят и преоблекат, защото
ключовете за стаите им са били в нас през цялото време. Въпреки това вечерята
беше почти готова. Докато някои си почиваха, а други си взимаха душ се случи
инцидент, който вместо да ни уплаши ни развесели. Отново главно действащо лице
в него беше Митко, който отнесе лек токов удар под душа на мъжката баня и
насапунисан, с широко отворени очи се появи на терасата, където доста цветущо
изрази своята реакция от случилото се. За всеобща изненада малко по-късно имаше
втори потърпевш (Динко) със същата събда, който обаче доста по-леко прие
случилото се.
Вечерта завърши с вкусна вечеря и
кратка игра на белот (няма да споменаваме,че д-р Варджийска и Митко загубиха,да
не вземем да ги засрамим :)), тъй като не ни бяха останали сили за повече. Едно е сигурно – всички спахме
като бебета.
Ден трети:
Май ще е излишно да
ви описваме колко трудно ни бе на всички да станем тази сутрин от
леглата,сковани от мускулни трески на най-невероятни и странни места,с болки в
краката и още ред спомени от „разходката“ от предния ден,за това ще пропуснем
тази част! J
Както знаете,курсът
ни бе разделен на две групи от по 9- 10 човека,тъй като работата ни изискваше
по-малък брой участници.И така,докато едната част от нас се отправи към
залата,предвидена за днешните ни занимания с хорово ох-кане по стълбите и в
двете посоки (между другото се получи страхотен синхрон,за разлика от последния
ден J ),останалите
трябваше да се погрижат за общия ни обяд и съответно да изпълнят своите
самостоятелни задачи.Общо взето,ако някой от вас си е помислил,че
философстването е нищо работа,и че 6 дни сме се убили от пиене и
мързелуване,искаме да го уверим,че е в жестока грешка! Не казваме,че забавления
са ни липсвали,но имахме и много сериозни и трудоемки задачи,за които ще ви
разкажем в следващите редове.Независимо от физическата ни умора,съзнанието ни
беше жадно за малко „екшън“.Дойде време да разнищим въпроса „Що е то
нормалност“.Започнахме да предлагаме истории,които да ни служат за обект на
нашето изследване.Всички имаха уникални и интересни преживявания,които можехме
да ползваме,но трябваше да изберем едно от тях,което се оказа не толкова лесна
задача,защото всеки искаше да разисква предложения от себе си проблем.След
доста спорове,коя случка ще ни бъде най-полезна за целта,успяхме да решим.Това
беше случката на Васко или както ние я нарекохме „Бира на 3 метра от
заведението“.Изсипа се градушка от различни мнения и гледни точки,но ние
търсихме общата.Всички имахме почти едно и също мнение,но това „почти“ се оказа
по-голям проблем от колкото си мислехме.Независимо до къде стигахме винаги
можеше да се приложи нещо повече.След дълги спорове и смяна на личното
мнение,ние достигнахме до много общи изказвания,с които всички бяхме
съгласни.Съгласихме се,че нормалността е граница на комфорт,която при
необходимост можем да прекрачим и че нормалността е нашата мяра за допустимо и
недопустимо.В процеса на изглаждане на нашата теория станахме свидетели на
много противоречия,смяна на мнение и дори самопризнания.Някак работехме като
една машина.В началото на задачата не беше така,сякаш не бяхме синхронизирани,но
когато нашите мнение започнаха да водят своя собствена битка,нещата някак се
изгладиха и всички вървяхме в една и съща посока в синхрон, като войници
тренирали тази тактика с години.Много хора не осъзнавахме това чак до самия
край.Резултатите бяха приятно изненадващи,някак знаехме че ще ги постигнем но
не го очаквахме.С хората на тази маса изведнъж намерихме различна честота,на
която да комуникираме,която беше по-бърза и по-ясна от всекидневната.За нас
това беше един вид фокус,който извади от нас нещо,което не знаехме че е
там,като заек от шапка и накрая сами си ръкопляскахме.Това беше една кампания
„отвори очи“.След края на мисията размислите не спряха,те се пренесоха на
масата,където хапвахме вечерята сготвена от другата група,а после продължи и на
по чашка вино,където довършвахме и свързвахме откъснати мисли,изникнали по
време на диалога.Тогава идваше д-р Варджийска надявайки се да присъства на
раждането на някоя страхотна мисъл,но дори и да е станало,това си остава в
Загражден. :) Бавно
преминавахме от сегашното емоционално състояние към следващия ден,където ни
чакаше нещо ново.Непрестанната главоблъсканица сякаш смазваше колелцата в
нашите мозъци все повече,докато не изравни скоростта на мислене на всички
участници и ни накара да напредваме по-бързо.Всеки имаше силните си моменти и
индивидуален принос към мисията.Когато станеше въпрос за някакъв проблем,сякаш
сформирахме нашата мислеща машина и се съюзявахме срещу абсолютния
злодей (несигурността).
Ден четвърти
Петъчният ден започна с горещо кафе,
хладко време и много ентусиазъм. За този ден бяха планувани няколко групови и
самостоятелни задачи. Започнахме с
кратко разяснение от страна на Д-р Върджийска относно предстоящите ни задания,
начина на изпълнение и представянето им. Всяка от двете групи трябваше да
намери умело скритите „шест стъпки“, както бяха именувани дневните ни задачи.
Сред тях имаше такива, които бяха изцяло групови, други абсолютно индивидуални,
както и изискващи работа по двойки. Целта на деня и на задачите беше, освен да
упражним и затвърдим своите знания, да диалогизираме, да работим в екип, което
пък налага организираност и последователност.
Преди да започнем изпълнението на
стъпките единодушно решихме, че по време на работата на групата ще трябва също
да бъде подготвен обяда, както и кафе, мляко и фреш за останалата част от
колегите, които упражняваха своя диалог.
Може би малко не на място, но държа
да изразя благодарността на всички към всички – за всеотдайната работа, за
усилията, неугасващия стимул и прекрасната обстановка, която си създадохме.
Също така специални благодарности на Васко (Властелинът на скарата), които
единодушно признахме за най-добрият майстор на маринати, пържоли, кюфтета и
всичко, което може да бъде приготвено на скара.
Преди да започнем с изпълнението на
поставените задачи ги подложихме на внимателен и подробен преглед, за да можем
да планираме своята работа през целия ден. Организацията не отне много време,
тъй като нямахме търпение да започнем работа по същинската част, макар все още
да допивахме сутрешното си кафе. И започнахме. Четене, обсъждане, писане, спорове,
неразбиране, проблеми и решения, и усмивки, много усмивки, шеги, искрен смях и
желание за работа. Така най-кратко и най-точно мога да опиша процеса на работа
на нашата група. Нещото, което ни
изненада беше, че времето течеше прекалено бързо. Очаквахме да приключим с
всички задачи до късния следобед, но уви – дори след вечеря довършвахме някои
последни детайли.
И след цял ден усилена работа, с
чаша вино в ръка, продължихме дебатите си, но на вече не чак толкова философски
теми. И онова чувство за добре свършена работа, ползотворен ден и задоволство продължи да ни крепи до малките
часове на нощта, през които продължавахме да създаваме усмихнати спомени.
Ден пети:
Последният ден
започна с бърза закуска за някои и кратко кафе за успалите се,тъй като ни
предстоеше много работа по представянето и обобщението на постигнатите
резултати от работата ни през предишните дни.
Последва съвместна
оперативка с „инструктаж“ за плана на действие относно следващите ни
занимания.Не липсваха и няколко задачи,включващи четене и анализиране на философски текстове и
други,все неща свързани с прилагане на придобитите знания и затвърдени знания
от предишните дни.
Вече няколко пъти
споменахме,че двете групи работеха самостоятелно,но този ден трябваше всяка от
тях да запознае другата с темата,процеса и резултатите от своята работа.
След като обсъдихме
своите резултати и техните изложения, дойде време за един team building,включващ доста групови игри,изискващи синхрон в
малката ни общност.Тук май беше най-слабото ни представяне ,защото се оказа,че
времето прекарано заедно не е било достатъчно за постигането му,а и как би
могло да бъде,след като за толкова
голяма група ,сложността му е доста голяма?!?Все пак стигнахме до един много
ценен извод,а именно,че ако не работим заедно,нещата не се получават толкова
добре!
По-късно имаше и
няколко творчески задачи,към които всички подходиха с голям ентусиазъм,тъй като
философите обичат и да творят!
Всъщност резултатът не беше толкова добър, колкото очаквахме, но разбрахме,че измислянето
им не е толкова лесно,но пък беше много забавно!
Заниманията
приключиха с много полезна обратна връзка,която получихме от д-р Варджийска за
цялостната ни работа през практиката,а от наша страна – обобщение на наученото
и цялостното ни отношение към случилото се през
тези дни.
Не пропуснахме да
благодарим и на любезният ни домакин,за огромното гостоприемство,което
проявяваше към нас през целия ни престой там и да си направим
няколко снимки с него за спомен.
Емоциите ни взеха
връх,когато д-р Варджийска връчи грамота за преминалата практика,придружена от
кратко,но изключително мило посвещение на всеки един от нас.Това е един от
онези моменти,които никой от нас няма да забрави,защото емоциите са това,което
оцветява спомените ни,а този бе изключително ярък и пъстър!
Вечерта дойде време
и за нашата скромна „гала вечеря“,бележеща края на престоя ни в Загражден.Тя бе
организирана по-скоро като open air party на една чудесна и много голяма беседка в покрайнините на
селцето,която по чудо успя да ни побере всички!Там,бързо забравихме за
студа,благодарение на момчетата,които се погрижиха и поддържаха огъня в
камината ни.
Така,времето премина
неусетно в приказки сладки,малко закачки,песни любими и игри на филми!В малките
часове на нощта последва и екстремно прибиране до базата,в което всички ние
превзехме пикапа на Стоян,който бе единственото ни превозно средство до
там.Няма да ви описваме каква беше картинката ,която представлявахме ,защото
снимковите доказателства са достатъчно красноречиви.Само ще вметнем,че Динко влезе в ролята на камикадзе,като през
целия път се вози изправен на задната част на колата и крещеше от там,а клоните
като по чудо се разминаваха с главата му!
В крайна сметка
пристигнахме благополучно в базата,където
някои от нас останаха да си допият и поприказват,а други поеха към
близката кръчма с местните момчета.За последните нямаме повече сведения,освен че музиката и превъзбудените им гласове се
чуваха доста след като си бяхме легнали.
Кога и как сме
заспали,нямаме много спомени,но на сутринта голяма част от нас се бяха успали и
събирането на багажа ни се стори по-екстремно и от вечерния ни оф роуд!
Все пак ни остана
време да се сбогуваме със Стоян,изпълнени с много и добри чувства,хвърляйки по
една стотинка в двора на базата и давайки едно обещание за скорошно
завръщане.Интересното беше,че в този емоционален букет се прокрадна и една
носталгия към това прекрасно място,още преди да потеглим…Всички вече
знаехме,че това бе едно специално
преживяване,което никой от нас нямаше да забрави,и което промени завинаги отношението ни към философията!
Христина Танева, Катерина Колева
