Неосократически диалог в традицията на Нелсон/Хекман

Евелина Варджийска
(откъс от непубликувана дисертация на тема "Изследователската общност", защитена на 15 септ.2014 г. в СУ "Св. Кл. Охридски")

Сократ и неосократическият метод

В европейската традиция Сократ е създателят на диалозите, които правят възможно изследването и философската рефлексия^[1], защото са свободни – от натиска на действието, на постигането на специфичен резултат или вземането на решение.

Методът на античния Сократ - майевтиката или „акуширането” на мисли - е достигнал до нас чрез диалозите на неговия гениален ученик Платон. За разлика от софистите, които представляват идеята за “професионализиране” на философията като някакво елитарно занимание, Цеко Торбов^[2] подчертава „демократичното” убеждение на Сократ, че:

„Всеки човек може да достигне до истината, която се крие у неговия дух, стига само да си даде труд да развие добре разсъдителните си способности”^[3].

Основна предпоставка на Сократовия метод, споделяна и от неговите съвременни продължители, е убеждението, че всеки човек притежава разум и този разум разполага с известни предварителни, но неясни или неосъзнати познания.

“Основите на теоретичното и практическото познание са първоначално тъмни познания на нашия разум, които издигаме до светлината на съзнанието само с помощта на мисленето.”^[4]

Така Цеко Торбов определя сърцевината на майевтиката на историческия Сократ.

Подобен акцент, но с изразните средства на съвременната философия, поставя и новият сократик Хорст Гронке^[5], който подчертава, че сократическият диалог изхожда от различаването на имплицитно и експлицитно знание. Всички хора притежават имплицитно знание за това как стават нещата в ежедневния им живот, което трудно може да бъде формулирано ясно и точно, а често не се и налага, защото това знание просто „работи”. Просветителският патос на Сократ се отличава с опита да направи скритото знание споделено като подканя хората да формулират имплицитното си знание и проверява тези формулировки в диалога. Това разкриване на „скритото” знание е същността на античната майевтика, ядрото на класическия Сократов метод.

Същевременно античният Сократов метод има и някои съществени ограничения, чието преодоляване е мотив за доразвиването на метода в началото на ХХ век.

Леонард Нелсон – основател на неосократическия^[6] метод

Леонард Нелсон (1882-1927), професор по философия във Факултета по математика и естествени науки на университета в Гьотинген, е представител на немската критическа традиция. Доразвива критическата философия на Кант, като детайлно разработва критическия метод, според който познанието ни изхожда от съжденията, които ние фактически правим, и по пътя на абстракцията достига до принципите, които лежат в основата на тези съждения.

Основните възгледи на Нелсон предполагат здрава връзка между теория и практика. Според него чисто теоретичните положения могат да бъдат оценени само по отношение на тяхното значение за практическия опит на хората. В основата на своите изследвания философът полага принципа на доверие на човека в собствения му разум. Прилага критическия метод в сферата на етиката и практическата философия – развива философската етика, философското учение за правото, философската педагогика и философия на политиката.

Основанията на своя метод, както и неговите педагогически следствия Нелсон разглежда в две кратки студии – “Сократовият метод” и “За изкуството да се философства”. В началото на първия текст Нелсон дава следното определение:

“Сократовият метод не е изкуството да се учат другите на философия, а на философстване; той не е изкуството да се преподава философия, а да се направят учениците философи”^[7].

Немският философ критически изследва приносите на Сократ и особеностите на неговия метод. Майевтиката според Нелсон е посрещане на всяко твърдение с покана да се търси основанието за неговата истинност. Най-добре това се постига в живия разговор, чието значение за преподаването на философия и себепознанието е блестящо демонстрирано от Сократ. Сократовата ирония и безпощадните въпроси изкореняват догматизма в мисленето на учениците. Тъй като най-общите предпоставки на съжденията се извличат от наблюденията на всекидневния живот, делото на Сократ подчертава по такъв начин значението на опита за познанието.

Същевременно Нелсон разкрива някои авторитарни черти на Сократовия метод у Платон. В цялостната философия на Платон диалогът е само помощно средство, междинен момент от познавателното движение към истината на идеите. Очевидната неравнопоставеност и асиметрия на участниците в диалога – „знаещия” Сократ и незнаещия събеседник, придават „монологичен” характер на Платоновите диалози, в които слушателят има твърде пасивна роля. За да се отдалечи от авторитарните черти на метода, Нелсон обединява самостоятелното мислене с мисленето заедно с другите. Водещият диалога, в ролята на „Сократ”, се оттегля от съдържателна намеса и се посвещава на грижата за взаимното разбиране между участниците. Чрез философстването в група античният диалог учител – ученик се превръща в динамичен диалог ученик – ученик, който внимателно и загрижено е съпровождан от учителя^[8].

Важен принос на Нелсон е формулирането на метода на регресивната абстракция, според който познанието изхожда от съждения в опита и пита за условията на тяхната възможност.

“Чрез разглобяване на признати съждения ние се връщаме отново към техните предпоставки. Ние действаме регресивно, като отиваме от следствията към основанията. При този регрес ние се абстрахираме от случайните факти, към които отделното съждение се отнася, и чрез това отделяне издигаме първоначално тъмната предпоставка, към която се свежда онова обсъждане на конкретния случай.  Регресивният метод на абстракция, който служи за откриване на философските принципи, не създава значи нови познания, нито такива за факти, нито такива за закони. Чрез разсъждения тя само изразява в понятия онова, което е почивало като първоначално притежание в нашия разум и се е проявявало неусетно във всяко отделно съждение.”^[9]

Осъзнатото усилието да експлицира имплицитното човешко знание дава възможност на изследователи като Николай Милков основателно да аргументират, че Нелсон, заедно с и независимо от Мур и Ръсел, може да се счита за основоположник на съвременната аналитична философия^[10].

„Сократическо училище” – педагогическата практика на Леонард Нелсон, Мина Шпехт и Густав Хекман

Посочените накратко възгледи на Нелсон са основата, върху която той разработва практическия модел за прилагане на Сократовия метод в обучението (не само) по философия. В 1924 г. Нелсон създава близо до Касел „Валкемюле” - академия за обучение на възрастни с отдел за деца. Там философията и математиката се преподават изцяло според неосократическия метод, а останалите предмети „заемат” от него до голяма степен „формата на преподаване” – преобладаващия разговор между учещите, в който става дума за това, наистина да бъде разбран преподаваният материал.

С идването на власт на националсоциалистите в Германия през 1933 г. учителите заедно с някои деца от училището са принудени да емигрират първоначално в Дания, а по-късно и в Англия. Училището, което функционира пет години в емиграция в Острупгаард, Дания, може в истинския смисъл да бъде определено като „сократическо детско училище”^[11].

Сред позитивните страни на този уникален педагогически експеримент Хорст Гронке подчертава нагласата на учителите да приемат децата на сериозно като деца, което означава, че учителят трябва емпатично да влезе в мисленето на детето, за да може да преподава в съответствие с неговия начин на мислене. В програмата на училището последователно и съобразено с възрастта на децата се развиват техните познавателни способности в три етапа – 1. възприятие на конкретни феномени, прецизно описание и боравене с тях; 2. разпознаване на взаимовръзки и закономерности между феномените, които подреждат пъстротата и многообразието на конкретния опит и 3. критична оценка на опознатото за разкриване на ценността и смисъла на явленията. Атмосферата в училищната общност се характеризира с редукция на йерархичните отношения между ученици и учители и с практикуването на съвместно решаване на конфликти^[12] чрез диалози на цялата училищна общност по неосократическия метод.

Опитът в сократическото училище свидетелства за съществени проблеми. Преподаването по този начин е твърде времеемко, което означава, че необходимо се допускат „дупки” в типичните за общообразователната подготовка съдържания. Училищният живот се случва съобразно твърди и безкомпромисни правила, чиято последователна рационалност по свидетелства на бивши ученици^[13] води до дефицит на емоционална близост между възрастните и децата. Строгите вътрешни правила възпитават в елитарност и водят до откъснатост от обществото, подсилена и поради условията на емиграцията и войната. Характерният за Нелсоновата философия възглед за „непосредственото познание”^[14] води до „латентен догматизъм”, чието следствие е принизяването на диалога като средство за познание и на ролята на диалогичния партньор. По тази причина практиките в училището не са убедително обосновани теоретически, а са по-скоро резултат на педагогическите инстинкти  и спонтанност на учителите. В този смисъл Гронке заключава, че това сократическо училище не може да бъде пример за „отворена общност”^[15].

Приносът на Густав Хекман

Густав Хекман, ученик на Нелсон и учител във „Валкемюле” и училището в Дания, развива след войната конкретната методика за фасилитиране на нео-сократически диалози, която е в основата и на съвременната образователна практика. Хекман формулира следната класическа  дефиниция:

„Сократов метод в най-широк смисъл се практикува винаги, когато и където хора се опитват да се доближат до истината по даден въпрос чрез съвместно преценяване и проверяване на основания”^[16].

Въз основа на рефлексия върху опита си от многобройни сократически диалози, които философът провежда със свои студенти във Висшето педагогическо училище в Хановер, Хекман формулира за пръв път правилата на неосократическия диалог^[17], демократизира диалогичния процес и въвежда метадиалога^[18] като възможност за тематизиране на затрудненията, настъпили по време на диалога по темата. Особено ценни са конкретните указания на Густав Хекман към водещите на диалога^[19]. Неоценима е заслугата му като обучител на голям брой фасилитатори, които практикуват метода в различни образователни и политически контексти.

Структура на диалога^[20]

Уникалността на сократическия диалог се корени в неговите основни принципи – самостоятелно мислене, конкретно мислене (което се основава на опита), мислене в общност и ориентация към търсене на истината. Сократическият диалог представлява съвместно изследване на философски проблем въз основа на конкретен опит.

Всеки човек, който се доверява на разумната си способност и има желание да размишлява върху опита си, може да участва. Не са необходими специализирани познания. Основни изисквания към участниците в тези диалози са самостоятелното мислене и автентичността^[21].

Типичното протичане на диалога може да се опише по следния начин: Изследването на един (все)общ въпрос бива фокусирано чрез свързване с конкретен пример от опита на някой от участниците и допълнително концентрирано в едно или няколко съждения относно връзката на примера с въпроса. След това се търсят предпоставките на тези съждения, които отново са по-широки, по-общи, и то на две равнища: първото, по-близко до примера равнище на правилата и второто, по-дълбинно и основно равнище на принципите и ценностите.

Така изложената логическа структура на сократическия диалог може да се уподоби на пясъчен часовник^[22]. 

 

Философското изследване започва от общото (въпрос), преминава през конкретното (пример, съждение), за да достигне отново до общото равнище на правилата и принципите, преминали проверката на конкретния анализ.

---

[1] Boers, E., J. Kessels, P. Mostert. Free Space and the Art of Conversations. Facilitation Dialogue within Organisations. – In: Brune, J.P., H. Gronke, D. Krohn. The Challenge of Dialogue, Sokratisches Philosophieren, Bd. XII, Berlin, Lit, 2010, р.309.

[2] Цеко Торбов е първият българин, който изучава и практикува неосократическия метод в Германия през 30-те години на ХХ в. като ученик на Л. Нелсон. Вж. спомените на Цеко Торбов, редактирани и преведени от Николай Милков: Torbov, Zeko. Erinnerungen an Leonard Nelson (1025-1927) Hildesheim. Olms, 2005.

[3] Торбов, Цеко. Сократовият метод и методът на критическата философия – В: Торбов, Ц. Изследвания върху критическата философия, УИ, С., 1993,  с. 57.

[4] Торбов, Цеко, Цит. съч, с. 58.

[5] Гронке, Х. Въведение в сократическия диалог, доклад, изнесен по време на конференцията „Диалог и сътрудничество в образованието”, 10-12 февруари 2012 в СУ „Св. Кл. Охридски”, част от проекта „Диалог за диалозите” с ръководител проф. Анета Карагеоргиева и екип в състав: доц. д-р Иван Бардов, д-р Димитър Иванов и докторант Евелина Варджийска.

[6] На немски език Сократов и сократически се назовават с една дума (sokratisch). В настоящия текст се използва Сократов за означаване на метода на историческия Сократ и (нео)сократически за метода, разработен по-късно на тази основа от Леонард Нелсон и следовниците му, за да се подчертае, от една страна, взаимовръзката между двата метода, но същевременно и идеята за критично доразвиване на класическия метод от страна на неосократиците. В последно време в литературата се въвежда и терминът „нова сократика”, който обозначава „третата” вълна от развитието на сократическото философстване – съвременните опити за доразвиване и усъвършенстване на Нелсоновата неосократика, свързани с имената на Гронке, Раупах-Щрай, Кеселс и др.

[7] Нелсон, Л. Сократовият метод, Любомъдрие, С., 1993, в превод на Цеко Торбов, стр. 22.

[8] Gronke, H. Kinder philosophieren sokratisch..., S. 132.

[9] Нелсон, Л. Цит. съч., с. 33-34.

[10] Milkov, N. Karl Poper´s Debt to Leonard Nelson – In: Grazer Philosophische Studien, 86 (2012), 137- 156, p. 138. Нелсон си прилича с Ръсел по радикалната откритост на философията към науката и математиката, по критичната оценка на възгледите на водещи континентални философи от началото на ХХ в. и по силно дискурсивния стил на изложение. Като основно затруднение за признаването на аналитичния характер на философията на Нелсон Милков посочва използваните от него неразбираеми за съвременната философия термини като напр. „регресивна абстракция”, с което на практика се обозначава „това, което повечето философи в наши дни наричат анализ” (р. 140). Милков отбелязва удивителния паралелизъм с аргумента на Ръсел за синтетичния характер на математиката, която достига до сложни съждения, като изхожда от прости предпоставки в сравнение с аналитичния, „регресивен” характер на философията, която изхожда от неясни общи предпоставки, въз основа на които достига до по-прости и ясни съждения. Аналитичният характер на Нелсоновата философия е подчертан например и в публикацията на Ханс-Йохан Глок (Glock, H.-J. Nelson und die analytische Philosophie – In: Berger, A., G. Raupach-Strey, J. Schroth (Hrsg.) Leonard Nelson – ein früher Denker der analytischen Philosophie? Beiträge des Symposions anlässlich des 80. Todestags von Leonard Nelson, 26.–27. Oktober 2007 in Göttingen, Münster, LIT, 2011 ).

[11] Gronke, H. Kinder philosophieren sokratisch, S. 134.

[12] Nielsen, B. Erziehung zum Selbstvertrauen. Ein sozialistischer Schulversuch im dänischen Exil 1933-1938. Weinheim, Beltz, 1999, S. 142.

[13] Вж. многобройни свидетелства и спомени в цитираната книга на Нилсен.

[14] В съвременните теоретични анализи на повечето неосократици проблематичността на Нелсоновото учението за „непосредственото познание” не се осъзнава в достатъчна дълбочина като източник на „латентен догматизъм” (Гронке). Според Хорст Гронке Нелсоновият подход не е достатъчен да обоснове едно сократическо философстване с деца и трябва да бъде доразвит в посока на преодоляване на омаловажаването на диалога и общуването. Като източници на обновяващо допълване и доразвиване на теорията като „нова сократика” – „ново обосноваване на сократическото философстване” са посочени възгледите на американския прагматизъм (Пърс и Дюи) и трансценденталната прагматика на Карл-Ото Апел. (Gronke, H. Kinder philosophieren sokratisch ..., S. 141-143). Според автора на дисертацията допълнителна възможнот за плодотворно развитие на „новата сократика” би могло да бъде използването на достиженията на конструктивизма във философията и педагогиката.

[15] Gronke, H. Kinder philosophieren sokratisch, S. 140.

[16] Heckmann, G. Das Sokratische Gespräch. Erfahrugen in philosophischen Hochschulseminaren, Frankfurt am Main, Dipa, 1993, S. 13. Това определение по-късно е допълвано и критически рeфлeктирано от нео-сократиците, тъй като е твърде широко и недостатъчно специфично, срв. Gronke, H. Kinder philosophieren sokratisch, S. 123.

[17] Raupach-Strey, G. Das Parаdigma der Sokratischen Methode – In: Krohn, D. B. Neißer, N. Walter (Hrsg.) Das Sokratische Gespräch. Möglichkeiten in philosophischer und pädagogischer Praxis, Sokratisches Philosophieren, Bd. VI, dipa Verlag, Fr.am M., 1999, S. 37.

[18] В неосократическия диалог ясно се разграничават три равнища – диалог по темата, стратегически диалог, когато трябва да се вземат решения за посоката на по-нататъшното изследване, и метадиалог, когато се тематизира начинът на протичане на диалога и се изясняват възможни затруднения от емоционален, групово-динамичен или методически характер.

[19] Heckmann, G. Оp.cit. S. 84-91, 100-105.

[20] Вж. Приложение 4: Неосократически диалог - кратко представяне, с. 451.

[21] Нелсон, Л. Цит.съч., с. 52: “Сократовият метод трябва да води отчаяна борба за искреността в мисленето и говоренето, преди да премине към по-високи задачи”.

[22] Kessels, Jos. Das Sanduhr-Model. Methodik des Dialogs - In: Krohn, D., B. Neißer, N. Walter (Hrsg) Neuere Aspekte des sokratischen Gesprächs, Sokratisches Philosophieren, Bd. IV, dipa Verlag, Fr.am M., 1997, S. 71-81.