Гизела Раупах-Щрей[1]
(Нео)сократическият
метод, който се свързва с името на гьотингенския философ Леонард Нелсон,
обосновава една отчасти различна по отношение на античната Сократова беседа
диалогична традиция, която в Германия се практикува преди всичко в училищното
преподаване и в обучението на възрастни. Освен в училищата тя се практикува и в
други учебни заведения не само в Германия, а и в други страни. Като насърчаване
на самостоятелното мислене и на непредубеденото търсене на истината Сократовото
начало може да разгръща един все още подценяван потенциал не само в
преподаването, а и в изследването под формата на беседа. Авторката на
настоящата статия ръководи от 1977 г. Сократови беседи в традицията на Л.
Нелсон и Густав Хекман, като се занимава с подготовката на учители по философия
и етика. За да може тази практика да се дискутира на теоретично ниво, както и
да се въведе във философския и дидактическия дискурс, авторката издига водещата
идея за нейното дефиниране като Сократова парадигма и за нейното разгръщане в
конститутивните й елементи.
Дефиниция
на понятията: Сократовата
беседа е едно изхождащо от опита и свързано със субекта аргументиращо търсене,
организирано от обособена дискутираща общност, на познанието на истината за
философски (т. е. отнасящ се към нещо основополагащо) проблем с цел накрая тя
да се формулира в подгласно на консенсус съждение, което е плод на намерен чрез
рационална проверка общ възглед.
Няколко
кратки разяснения към използваните понятия в тази дефиниция:
Дискутиращата общност е
група от беседващи партньори/партньорки, които взаимно се признават като
равноправни, разумни и компетентни относно истината; те се опитват възможно
най-добре да реализират условията на идеалната речева ситуация (в смисъла на Хабермас
/Habermas, 136 сл./ или просто интуитивно), като имат
волята да работят съвместно по поставения проблем. На практика тази група не
трябва да е прекалено голяма, за да може всеки/всяка участник/участничка да има
шанса да участва в беседата.
Философски е този проблем, който е
насочен към основополагащи, общовалидни истини. “Истината” не бива да се
разбира по хипостазиран начин, а като общо понятие спрямо разновидни претенции
за валидност като напр. правилност (отнесена към нормите), разбираемост (отнесена
към интерсубективността), истина в тесен смисъл (отнесена към изказванията).
Познавателното търсене има за цел истината.
Философстване означава в традицията
на критическата философия според Нелсон удостоверяване на най-висшите
положения, на всеобщите принципи. Стремежът е към основополагащи възгледи.
Густав Хекман говори за същностното, респ. за същността на едно нещо, към което
е насочено изследването.
Рационалната проверка се
предприема от хора, които се ръководят от разума. Като кратко пояснение към
това може да се използва обяснението на Камла: “Ние наричаме разумен този
човек, който е открит спрямо събеседника и обсъжданите предмети и който,
по-нататък, не определя своето говорене посредством чисти емоции, традиции и
навици” (Kamlah, 118). В качеството на човек всеки човек има
участие в разумността (да не се смесва с частите на интелекта). И античният
Сократ настоява в неговото известно основоположение за логоса, че не трябва да
се съобразяваме с мнението на хора, които се ръководят от заблуждаващи чувства
или очакват отрицателни последствия, а по-скоро с това, което след
добросъвестна проверка се оказва най-доброто.
I. Площадът
Това, че през Античността Сократ е ходил на площада
за да води философски беседи с произволни хора за засягащи ги тях и техния
жизнен свят, но същевременно философски въпроси, има за новата Сократова
парадигма в много отношения повече символно значение, в което е концентриран
сноп важни елементи.
Площадът
стои на първо място за това, че за изходна точка на Сократовото философстване
се приема жизненосветовият опит; философията произтича от конкретната жизнена
ситуация; тя е отвъд всяка спекулация и всяка теория. Философстването не е
елитарно и в никакъв случай езотерично занимание. То по-скоро е обърнато без
всякакви предусловия към всички хора; Площадът стои като гаранция за откритост
спрямо хората, мненията и нещата. По принцип никой човек и никоя тема не са
изключени, защото ако искаме да обвържем участието с условия, то по пътя на
търсенето на истината вероятно бихме изключили важни теми, въпроси и аргументи.
Принципно всеки човек има заради разума си способността да допринася за
познанието на истината. Това важи независимо от реалните условия и разлики като
напр. възраст, пол, социализация, образование, история и пр. Спрямо принципната
разумна компетентност всички подвъпроси са вторични. Упражняването на философия
има потенциално просветителска функция относно всеки човек независимо от условията, защото противодейства на всяко
обвързване и най-вече на всеки (дори скрит) догматизъм. Площадът като място на
публичността на една философия за всички съдържа поради това постулата за универсалността на субектите отвъд
всякакви елитарни представи, разграничения по статус или нещо друго; по същата
причина той съдържа и постулата за отказ от методическа селекция на
дискутираните предмети, възможни въпроси и аргументации, доколкото те са
разумни – това е постулатът за универсалността
на предметната област, който гласи: няма глупави въпроси. Най-накрая,
публичният форум важи като пробен камък (критерий) за всеобщата валидност на
познанията - универсалност на валидността
на изказванията.
Беседите
се водят без предварителни условия и без предварителна подготовка от всички
реално присъстващи, които са равноправно признати партньори в диалога.
Конкретните резултати могат поради това да се ревизират и принципно важат като
възможно погрешни. Но познавателно търсената истина е по принцип независима от
случайното образуване на групата; тя се мисли като произлязла при идеални
условия, към които дискутиращата общност във всеки случай трябва да се стреми
да се приближава. Така под шифъра за
философстване на площада регулативната идея за познаваната истина кореспондира
с идеята за безграничните комуникативна и аргументативна общности; и двете
общности са продукт на Просвещението, както и идеята за световната
общественост. В парадигмата на Нелсон/Хекмановата традиция сократовите беседи
служат на пазара не в икономически смисъл; те не целят някакво конкретно
търговско решение; те по-скоро са търговски разкрепостени и непланомерни в
класическия Аристотелов смисъл. Тяхна първостепенна цел е познанието на
истината, като по пътя на нейното търсене те служат също така като самопознание
и самоосъществяване. Тъй като възгледите все пак засягат теоретически и практически
въпроси, респ. претенции за валидност, Сократовите беседи могат индиректно да бъдат полезни и като
намиране на решение отвъд намирането на съждение за истината. Познанията, а
евентуално и дори незабележимо направените познавателни крачки придвижват
напред не само истината за нещата, а и хората, но по различен, зависещ от много
изходни условия начин. Тъкмо поради формиращото личността влияние Сократовите
беседи трябва да бъдат предпазвани от инструментализиране за чужди на
философията цели.
Сократовата
парадигма не разрешава в смисъла на Просвещението никакви забрани спрямо
мисленето и никакви ограничения спрямо участниците; за успеха на беседата са
съществени готовността и волята на участниците безусловно да
спорят с всички представени изявления, схващания и аргументации (т. е. да
изключат собствените предварителни мнения), както и да поддържат кореспондираща
откритост спрямо всеки партньор/партньорка в беседата. Липсата на предразсъдъци
и откритостта не са идващи отвън изисквания, а Сократически добродетели.
II. Закрепеност в опита
Началото
на Сократовото философстване е във всекидневния опит; жизненият свят и
жизнената ситуация са както начало, така и тема на оригиналното философстване.
В Платоновите диалози Сократ често говори със своите партньори точно върху
онези мнения и убеждения, които са свързани с техните занаяти и които те
смятат, че познават добре. Аналогично на това Г. Хекман поставя като Сократов
принцип положението “твърдо да се стои в конкретното” (Heckmann, 67).
Насочено към практиката, това изискване означава началото да се положи в
пример, който се разбира в смисъл на завършено, автентично преживяване;
следователно примерът по правило не е конструиран. Този индуктивен в обичайния
смисъл подход, който начева във външния или вътрешен собствен опит, имплицира
следното изискване към философията: добросъвестното философстване взема на
сериозно действителния опит и опита на действителността; първоначалните въпроси
и проблеми на философстването произтичат от жизнените ситуации и жизнения свят
в тяхното многообразие и отчасти противоречивост; те предоставят първоначалния
“материал” на философското размишление. Философстването не означава спекулиране
или теоретизиране при пълно разграничение от действителността, а по-скоро
избягване на осамостойностяването и хипостазирането на философските мисли. В
това се крие отказът от всяко схващане на философията като конструкция; задача
на философстването е схващането и осмислянето на света и действителността чак
до най-абстрактните рефлексии. Същевременно тук се крие следният методически
постулат: добросъвестното философстване остава във всички случаи, вкл. на
нивото на най-висшите стъпала на абстракцията обвързано с действителността, респ.
то трябва да реконструира, да възстанови тази връзка. Густав Хекман нарича това
Сократов принцип: “Възгледът за едно всеобщо може да бъде постигнат само
посредством наблюдение и анализиране на подведеното под това всеобщо конкретно,
опитно разбрано.” (Heckmann, 10). Като разширение на тази
мисъл аз постулирам едно стъпаловидно отношение на подвеждане: всеобщите
познания се постигат в стъпаловиден процес
на абстрахиране от конкретното без прескачане на ниските стъпала, така че по
опосредстван начин и на най-високите стъпала на всеобщността те да останат
свързани с действителността и да се отнасят към нея.
III. Антидогматизъм
Сократ
не е писал книги, нито учебници; той не е бил “учител” - ако под това се
разбира традиционната представа, - който иска да научи учениците си на нещо (в
смисъла на обективните истини). Той не е изградил учебен корпус или система, не
е – казано още по-задълбочено – издигнал никакви валидни и безвъпросни
основоположения. Не Какво, а Как – именно пътят е отличителният белег на Сократовия
метод. Нелсон възприема тази позиция и изисква “изключване на догматизма” и
“пълен отказ от всяко поучително съждение”. В Сократовите беседи няма ракурси
към безвъпросни тези (догми), никакви обучителни системи, учебници или
“училища”. Сократовото мислене не може да бъде затворено в “училища” – нито
буквално, нито косвено. Изключени са цитатите в смисъл на просто възприемане на
утвърждения, защото те биха означавали отказ от собствената компетентност за
формулиране на съждение.
Сократовото
философстване не се отнася към никакво учение – нито като предметен авторитет и
заедно с него като професионална инстанция, нито като познавателна цел, към
която се стремим. В този смисъл Сократовото философстване не е нито догматично,
нито доктринално. То се представя в устна реч и рефлексия, които използват
писмеността само като трансфериращо средство на мисленето. В името на мисловния
процес методът се отказва – поне в педагогически контекст - от взаимосвързаното
систематично фиксиране в смисъла на предобективиране на твърди, претендиращи за
окончателно място в системата изказвания. Усилието за постигане на
комуникативно-контекстуално-обвързана понятийна и съждителна острота е поради
това извън обсега на внимание.
По-специално
ръководителят/ръководителката на беседата се отказва от всяко поучение; трябва
да бъде изоставено всичко, което може да упражни някакво влияние върху
формулирането на съждение от страна на участниците. Нелсон е имал силни
опасения, че и при най-малкия знак от страна на ръководителя на беседата се
повлиява автономността на формулирането на съждение, защото предметните
основания биват заменени от внушенията на авторитета. Тази опасност днес е
по-малка, но тя трябва да се има предвид особено при хора, които дълго време са
живели под авторитарни отношения.
Аз
виждам смисъла на основополагащия принцип за въздържание от поучение в откритостта както спрямо партньора в
диалога, така и спрямо предмета. Отговорите не са предварително твърдо дадени;
това е отказът от бързи отговори и готови съждения. Истинността не е
притежание, особено от страна на един единствен човек, който се възприема като
“учител” и неин оповестител. За ръководителя и участниците в беседата като
добродетел важи недогматичното позициониране в процеса на диалога: предварителните
мнения и предразсъдъците се поставят в скоби; това означава, че ако има
противоположни или дори противоречиви изказвания от страна на другите
участници, те се приемат и изследват по възможност без предубеждение. Този
принцип се противопоставя на един друг, недобър обичай на академичната
философия: да се подчиняваме и да вярваме на изказвания или позиции на
“школата” (или да събуждаме впечатлението за вярване) и така да смятаме, че ги
разбираме. Сократовото мислене има за цел по-скоро формирането на самостоятелно
съждение, на свободното разбиране на субекта.
Антидогматизмът
тук не може да бъде осветлен във всички негови философско-исторически или дори
историко-социологически взаимовръзки. В теоретично-систематично отношение като
негово допълнение от друга страна му съответства едно положително допускане,
което има изключително голямо значение за Сократовите беседи. Става дума за
самоувереността на разума.
IV. Самоувереността на разума
По
същество, относно засягащото същността на познанието питане човек е “разбиращ”,
надарен с разум, способен да го използва; той притежава един вид чувство за
истина като вътрешен пътепоказател. Нелсон казва за Сократ:
“Сократ е първият, който носен от доверието в
силата на човешкия дух да познава философската истина, свързва с това доверие
убеждението, че не хрумвания или повърхностно учение ще ни разкрият тази
истина, а само планомерното, непрестанно
размишление по нейната посока (курсив, Г.Р-Щ) ще ни изведе от тъмата до
нейната светлина. В това се състои неговото философско величие. Неговото
педагогическо величие е в това, че той – отново първи – насочва учениците по този път на самостоятелно мислене
(курсив, Г.Р-Щ) и само чрез размяната на мисли въвежда контрола, който се
противопоставя на замозаслеплението.” (Nelson, 289)
В
доверието спрямо партньорите/партньорките в диалога, че те допринасят за
изясняване на съществените въпроси, се коренят философски и педагогически
въпроси: разумът трябва да схване и утвърди самия себе си в единичния субект
като инстанция за изясняване и оправдаване; в не по малка степен това важи и в
Сократовия диалог като взаимозависимо
рационално доверие. Основно допускане на Сократовите беседи е, че на всеки
човек трябва да се признае и утвърди способност да съди. Тъкмо доверието в тази
способност за съждение прави възможно развитието на собствената съдна
компетентност и затвърждава съзнанието, че човек е в състояние сам да съди
обосновано. Това важи особено за последните
основания. Нелсон го нарича “самоувереност
на разума” (Nelson, 298). Тя прави възможно пълнолетието
в духовната област, а след това и в практическата (по-специално в
педагогическата и политическата).
Срещу
положението за “самоувереността на разума” може да се издигне възражението, че
по този начин би се отстоявала някаква безкритична вяра в разума. Но това възражение е недостатъчно по две причини.
Нелсон работи в традицията на критическата философия в смисъла на Кант и като
допълнение и коректив изисква критическа проверка на общото си начинание
понякога чак до границата на непреклонната неумолимост. От друга страна,
систематичната поставеност на “самоувереността на разума” при Нелсон е такава,
че съставлява последното ниво на аргументацията, при което разумът не може да
се обърне още веднъж назад към нещо друго, и обяснява защо той е уверен в себе
си и защо на него му проблясват неща, в които няма смисъл да се търси съмнение.
Тази мисловна фигура не е толкова нетипична за философията. Към днешното
схващане за Сократовата парадигма вече не спада Нелсоновият идеал за научност,
но все пак е валидна опцията за строга
рационалност.
Затова
аз издигам към положението за “самоувереността на разума” следното изискване към разума: към критическа
проверка може да се пристъпи и тогава, когато тя е свързана с трудности и може
да бъде неприятна. Защото все пак става дума за изясняване на това, което още не е ясно и чието изясняване може да е
мъчително – в образа на Сократовото акушерство – и свързано с “родилни мъки”.
Сократовата беседа би носила несправедливо своето име, ако не би допускала напрегнатостта на понятието, респ. ако
не би издържала предизвикателствата на апориите. Нелсон говори за “ожесточена
война за честността на мисленето и говоренето” (Nelson, 299).
Аз предпочитам да наричам това обща борба за истината, която е свързана с
напрежение, но си струва.
Обективно
изискването към разума означава усилие в полза на съждението. То трябва да се
приближи максимално към истината и критически да преодолее неточностите,
произволностите, идеологиите и фалшивия релативизъм. От страна на субекта то
означава упоритост, непоколебим стремеж към истината, постигане на яснота и
деидеологизиране и преодоляване на предубежденията. В хода на критическата
проверка в рамките на Сократовата беседа тези изисквания се превръщат в
общовъзприето “чувство за истина”, подобно на вътрешен пътепоказател. Това не е
настроение, а по-скоро вътрешен глас, “бъдене-по-следите-на-познанието”. За
говорещия глас - който направлява хода на проучването, изисква или сигнализира
за размисъл, - могат да останат скрити важни указания за познанието на
истината. Затова всичко, което е свързано с усещането за истина, се нуждае от
уточнението на проверката дали съдържа “зърно на истината”. Чувството за истина
не е гарант на истината. Доколкото процесите на “вътрешния опит” се вземат
редом с чувството за истината, към което спадат съмнението, смущението и
противоречието в смисъла на отиващото към Фихте направление на критическата
философия, то това направление на неокантианството се нарича “психологическо”.
V. Майевтика (акушерско изкуство)
Освобождаването,
раждането на собствени мисли и съждения е сърцевина на Сократовото изкуство.
Известно е, че Сократ сам се сравнява в “Теетет”
(Платон, Теетет, 150 с) с акушерка, но не по отношение на истински деца, а на
духовни чеда. На първо място това означава, че той добре познава общуването с
мисловните продукти на другите хора и преди всичко че в центъра на беседата
стои развитието на мислите на партньорите, а не че собствените му мисли играят
ролята на нещо съобщимо в поучителен план. Партньорът в диалога разполага със
собственото си знание, но още не е наясно с него. (При тълкуването на Платон в
този пункт учението за анамнезиса и майевтиката се преплитат.) Мисловните
продукти трябва да кристализират възможно най-свободно и по комуникативен
начин; следователно те трябва да се разгръщат възможно най-освободено от
догматизъм и господство. За “раждането” на собствени мисли спомага най-много
онзи/онази, който/която приема ролята на “акушерка”.
В
процеса на беседата следва да се разграничат две стъпала: първо стъпало в майевтиката са
изказванията на представяне, които “отключват” разговора; по-специално
описаният в примери опит трябва да бъде издигнат до понятие, т. е. обяснен в
такава степен, че да бъде схванат в отговарящи му понятия и съждения. Това е
преди всичко задача на този участник в беседата, чийто собствен опит предава
примерът; групата има в началото помощна функция, тъй като останалите партньори
в диалога нямат същия или в някаква степен подобен опит, така че да е възможна
частична идентификация и разбиране. Тази помощна функция не бива да се
подценява като първо ниво на комуникация. Резултатът от процеса на
самопроясняване от страна на участника в беседата, който дава примера, се
съобщава по надежден начин на групата и образува като общ материал изходната база
за по-нататъшното размишление на групата и по-специално за последващия процес
на абстрахиране.
В
по-нататъшния процес на общо изследване така постигнатите съждения трябва да
бъдат изяснени както мисловно, така и езиково: да се пита за техните предпоставки,
да се проверяват критически и да се обосновават. Това аз наричам майевтика от втори порядък. Твърденията,
тезите и позициите, които се застъпват в процеса на беседата, трябва да бъдат
аргументирано проверени, като се дадат основания за оправданието им.
“Еленктиката” и “протрептиката” показват личностното значение на изследването
за адресатите. В основите на процеса на изследване идеализационно лежи
изискването всяко изказване да бъде разбрано (по възможност без остатък) в
групата, преди тя да продължи по-нататък изследването.
Когато
изказванията се отдалечат от опита и така се отиде до първото стъпало на
абстракцията, тогава се стига до проверка
на разбирането и на съгласуването. Нелсон и Хекман описват тези процеси в
парадигмата на философското съзнание.
Всеки/всяка
участник/участничка в беседата констатира дали за него/нея изказването от
дискусията е безспорно. В самонаблюдението може еднозначно да се установи дали
се появява някакво съмнение, респ. нещо неразбрано. В случай на съмнение трябва
да се проверят основанията. Тогава участникът в беседата се ръководи от горе
описаното “чувство за истина”.
На
второто стъпало критическата функция
на диалогичното философстване стига до същността си. И тук става дума за
свободно излагане на по-добрите възможности; в напрегнатостта между субекта и
обекта, между търсещия истината и самата опознавана истина могат да възникнат
нови възгледи. Някои участници в беседата могат да коригират своите
първоначални мисли, при положение че развитието на общия мисловен процес отвори
нови перспективи пред тях като се придвижи към по-нататъшни, подаващи се на
консенсус познания за истината. При майевтиката винаги се касае същевременно за свобода
(самоопределеност) на мисленето, за “своеобразна непринудителна принуда на
по-добрия аргумент” (Habermas, 137).
В
разговора изследването може да протича линеарно или да се разклонява в
по-сложно образование с основна посока и множество странични пътища; изобщо във
всяко отношение то може да е многообразно. Неговата структура не трябва да следва
модела на литературно предадения Платонов диалог. Задачата да се следи за
перспективата на хода на изследването и да се съблюдава спазването на общия
договорен в групата път за търсене на истината, се възлага на ръководителя на
беседата, който обаче няма право да се намесва в съдържателния предметен
диалог. Основанието за това има отчасти прагматична и отчасти методична
природа, а не напр. защото той/тя знаят по-добре или пък имат “правилния”
отговор. “Акушерът/акушерката” направлява този двоен процес на изясняване на
двете показани нива (в някои случаи те съвпадат и изясняването става
едновременно) само методично, посредством способността да разграничава: да
показва неясното и необоснованото, за да направи възможни ясните и обосновани
съждения. Сократовият ръководител/Сократовата ръководителка подобно на Сократ
“се грижи за раждащите се души” (Платон, Теетет, 150с) и следва мисловния им
път по всички криволици. Днес ние разширяваме това положение до разбирането на
Сократовата диалогизираща група като такава група, в която принципно
всеки/всяка участник/участничка може да поеме ролята на “акушера” на мислите,
на тяхното адекватно схващане и критическо изследване; тенденцията е в
диалогизиращата група да се премахне ролевата асиметрия, като се разчита на мисловна
взаимопомощ.
VI. Концепт на обосноваване
Как в
Сократовите беседи се разбира процесът на обосноваване? Изхождайки от опитните
съждения, които се отнасят до изследвания пример, стъпка по стъпка се върви
назад към лежащите в основанията им предпоставки, така че постепенно да се
стигне до абстрактни изказвания от по-общо значение. Така изработените по
отношение на опита единични съждения, зад които стоят всички или някои
участници в беседата, се откъсват постепено от емпиричните случайности посредством
открояване на лежащите в основанията им общи съждения чак до постигане на
философските принципи.
Обосноваването
– този същностен процес на Сократовото философстване – се осъществява според
Нелсон в обратното движение от особеното към всеобщото, към философските
принципи; Нелсон нарича този способ “регресивен
метод на абстракцията”. Изхожда се от това, че в регреса на търсене на
основания ние най-накрая стигаме до последните (Нелсон ги нарича “най-висшите”)
основоположения и принципи, които осъзнаваме в едно несетивно, но
непосредствено познание; казано с други думи, ние вече притежаваме знанието за
последните основоположения, но отначало те са за нас тъмни и затова трябва да
бъдат осветлени. Този метод “не създава нови познания”, а издига това, което
“почива като първоначално притежание в нашия разум и е тъмно и едва доловимо в
единичното съждение” (Nelson,
281-2). В този пункт, вкл. в самия език се показва родството с Планотовото
учение за анамнезиса. Нелсон го вижда в критическата философия след Кант и Фриз
като освободено от “обгръщащата го Платоновата мистика” (Nelson, 290); това, което той запазва, е априоризмът на
основоположенията.
В
своята философия Нелсон е ориентиран към идеала за научност, според който се
доказват съждения, т. е. те се обосновават посредством довеждане до всеобщи
положения, от които тези съждения биват извеждани. Низхождащата към Фриз,
по-късно наречена от Алберт “трилема Мюнхаузен” между кръга, безкрайния регрес
и пробива в подхода, която се излага на подозрение в догматизъм, Нелсон решава
– без експлицитно да я дискутира - по следния начин: последните съждения се
обосновават чрез “непосредствено познание”,
което при емпирическите и математическите съждения се изразява в принадлежащия
им наглед. За метафизическите съждения Нелсон взема по аналогичен начин едно
несетивно непосредствено познание на чистия разум. Този способ на обосноваване
Нелсон нарича “дедукция”, която обаче
е различна от дедукцията в обикновения научен смисъл на логико-математическия
контекст. Непосредствените познания на чистия разум не са непосредствено
осъзнати; по-скоро първоначално те са тъмни и затова тяхното разкриване във вътрешното познание е
задача на критическия метод. Дедукцията на метафизическите основоположения е просветляване – “работа на психологията”
(Nelson, 28); тук тя все още се разбира като част от
философията.
Нелсон
е развил регресивния метод на абстракцията в рамките на своята знаниева
философия. За Сократовата парадигма не е належащо да споделя тези силни
теоретикопознавателни предпоставки. Регресивният метод на абстракцията е обаче
адекватно философско обяснение и за днешното разбиране на Сократовата
парадигма, доколкото в Сократовите беседи се прави опит за открояване на
лежащите в основата на нашето мислене предпоставки, респ. принципи. Все пак
днес ние не приемаме, че можем да се сблъскаме с последните всеобщи основания;
не приемаме и това, че в тях има някакъв вид обективна стъпаловидна скала.
Това, което остава и се показва като плодотворно, е мисловната фигура на
регресивното мислене, на питането назад относно предпоставящите конкретното
мислене и съдене допускания, условия, основания и принципи. Регресивната
абстракция днес се използва пунктуално, от едно стъпало към друго, без обаче
самата тя насилствено да се полага в някоя философска система.
VII. Целта на беседата е консенсусната истина
Сократовите
беседи се стремят към постигане на истинно познание; но тази истина не е
притежание или елемент на някаква, вече фиксирана система; тя не е статична и
не се постига монологично, а е свързана с процеса на беседата. Парадигмата на
Сократовите беседи издига като цел консенсуса,
за който с достатъчно основание може да се приеме, че съдържа истина или поне
се приближава възможно най-плътно до нея. Пътят на заедното мислене е насочен
към формулиране в съждение на възгледи за тематизирания философски проблем,
така че всички или възможно най-много участници/участнички в беседата да ги
споделят. Затова всяко общо противоречие или възражение се разглежда по
принцип. Защото във всяко сериозно възражение, колкото и абсурдно да изглежда в
началото, може да се крие зрънце истина, което в полза на правилното познание
следва да бъде възприето в диалога. Все пак това не означава, че такова зрънце
истина необходимо се съдържа във
всяко възражение. Но очевидно това не е въпрос на мнозинство; всеки отделен
участник може да види нещо съществено важно, което другите още не виждат.
Обикновено значението на подобно възражение се откроява едва по-късно.
Възгледите, към които се стремим, не бива задължително да са заключителни, но
трябва да преминават първото ниво на абстрахиране. Основно допускане при това
е, че разумният консенсус относно истината се доближава повече до нея,
отколкото изказвания, които не са консенсусни. Защото при неконсенсусните
изказвания има много сериозни възражения, които в смисъла на рационалния
дискурс или трябва да се отстранят, или да се имат предвид чрез модифициране на
изказването, така че то да подлежи на консенсус. Когато в диалогизиращата група
не се съобщава за други възражения, тогава тя вероятно (но не и сигурно) е
стигнала в своята работа по-близо до истината. Консенсусът не означава външен
компромис – истинно би било едно изказване, с чието съдържание при идеални
условия са съгласни по убеждение всички партньори/партньорки в диалога. Това не
означава, че фактическият консенсус прикрива eo ipso истината. Може да се случи така, че по-късно или в някой
друг контекст да се окаже, че той отново подлежи на проверка, респ. на ревизия
(уговорка за фалибилизъм). Все пак регулативната идея за преследвания консенсус
спрямо истината е неотменима, доколкото последната е цел на диалогизиращата
общност да се стреми да отиде отвъд простите субективни мнения и тяхната
размяна; целта е стремежът към истината под формата на валидни изказвания.
Затова веднага трябва да се обсъди дисонансът, за да може да бъде по възможност
отстранен. Фактическият консенсус е свързан поради това с претенцията за
истина, ако той се мисли контрафактично при идеални условия. Идеалната речева
ситуация се обозначава чрез това, че шансовете за избор на различни видове
речеви актове са равномерно разпределени и че в нея единствено логосното
основоположение за “своеобразната непринудителна принуда на по-добрия аргумент”
(Habermas, 137) гарантира валидност. По този начин целта за
консенсусна истина е конститутувна за философската
претенция на беседата, тъй като само тази цел дава определена гаранция за
приближаване към истината.
VIII. Разговарящата общност
Познаващ
субект на Сократовото философстване е – ако още повече се заострят елементите
на майевтиката и общия стремеж към истината – не единичният, изолиран и
безсловесен или пък говорещият със самия себе си в самотен монолог субект, а
по-скоро комуникативната общност от
тези, които сериозно и аргументирано преследват истината. Общо познание, казано
дискурсивно теоретично, е възможно само посредством контрафактично подчиняване
на идеалната речева ситуация. Наистина реалните речеви ситуации са винаги
изложени на изкривявания. Затова всеки участник в беседата е задължен чрез
комуникативното си поведение – напр. начин на обратно питане и взаимно отнасяне
към отделните изказвания в диалога – да носи отговорност за постепенната
апроксимация на реалната към идеалната речева ситуация. Така познаващият субект
става както автономен, свободен и способен да познае истината, така и социално
и исторически обусловен и краен. Познаващият субект е социално образувание, той е разговарящата общност.
Ако на
всяко мнение се признае, така да се каже, “достойнството да изследва”, то се
обезсилват обикновените за нашето общество конкурентни механизми. Единствено в
готовността за стриктно и вчувствено слушане и съвместно говорене, в
самоотварянето за аргументите и задачите на другите, в грижливия избор на
съответни речеви актове и в лишеното от подозрения търсене може да се намери
резултатът, с който да са съгласни всички. При предпоставката за взаимност може
да се получи положителна атмосфера за мислене, в която всеки може по принцип да
стане “акушер” на всеки, да му помогне да стигне до решаващия възглед, до
отключващия пункт. По този начин може да се развие “солидарното съзнание в
търсенето на истината” – както го определих преди време. Училищните класове и
семинарните групи могат да бъдат в този смисъл философски изследователки
общности, които изпълняват Кантовия постулат, че може да се учи не философията,
а философстването.
Макар
нито Хекман, а още по-малко Нелсон да са рефлектирали върху интерсубективната
дименсия на Сократовата парадигма, днес може да се каже, че общностното търсене на истината е
конститутивен елемент на парадигмата на Сократовата беседа. Извън това може да
се покаже (Raupach-Strey, Kap.III.8), че
нормативният фундамент на Сократовите
беседи отговаря в значима степен на демократичните ценности. Постулатите за
откровеност и откритост съдържат принципното и сериозно схващане и възприемане
на всяко мнение и на всички изказващи се персони; търсената симетрия при избора
на речевите актове съдържа равноправието и взаимното признаване на
партньорите/партньорките в диалога; основоположение на логоса е да не допуска
освен “принудата” и силата на аргумента никакви други принуди от кое да е
естество; практикуваното възприемане на господството в диалоговата ситуация и
усилието за отстраняване на препятствията пред комуникацията са изведени от
утопията за свободата от диктат. Тези основополагащи правила на заедното
говорене и лежащото в основата им разбиране на самия себе си дават възможност
за утвърждаване на положението, че парадигмата на Сократовите беседи е много
далеч от представата за самотния
търсач на истината, а заедно с нея и от солипсизма.
IX. За човешкия образ
Идеалът
за безграничните аргументативни общности може да се схване – ако те бъдат
антропологически разкрити – като отново постигнатия в променена форма възглед
за диалогичната базисна ситуираност на човека. В Сократовата парадигма човекът
се разглежда като исторически станал субект, имащ крайно личностно ядро, което
не е на разположение, но трябва да се има предвид; съответно диалогът се
разгръща не само като размяна на аргументи, а по-скоро в междучовешката
дименсия като място на възможна личностна среща – в този ракурс, но в още
по-силна форма го разглежда Мартин Бубер в своята диалогична философия.
Наистина идващите от Просвещението моменти на самоосъществяване на разума, на
автономия на съждението, както и на освобождаване от погрешните условия и
определения са неотменими елементи на Сократовото философстване. Но
вертикалната дименсия на самоопределящия се критически субект на разума следва
да се свърже с хоризонталната дименсия на мрежата от взаимодействия, насоченост
на човека към другите субекти, с които той е заедно, социалния свят, вътрешно и
външно човешката природа и история (също собствена), така че метафората за
помощта при раждане не е никак случайна също по отношение на първоначалната
ситуация на философстване. Обстойно разгледаната по този начин интерсубективна
дименсия на Сократовата парадигма има отвъд конститутивното значение и едно
изпреварващо утопично значение като “проявление на жизнената форма”, както
Хабермас нарича предварителното разглеждане на идеалната речева ситуация (Habermas, 141). Обществено-философските визии на Нелсон се
базират на етическия социализъм, който днес не се обвързва задължително със
Сократовата парадигма. Но все пак за него общото философстване е било свързано
с последователната претенция на разума спрямо практиката и на претенцията на
практиката спрямо разума. Съгласуването на разум и практика е бил водещият
мотив на Густав Хекман и на кръга от онези, които след 1945 г. са провеждали
Сократовия метод главно в сферата на педагогиката, взета в по-широк смисъл.
Така може да се каже, че дискурсивното общуване един с друг в Сократовата
парадигма съдържа визия, която е действена и днес.
X. За значението на Сократовата парадигма
Сократовата
парадигма реконструира една десетилетна практика, която традиционно се практикува
преди всичко устно. Но въпреки това тя не е парадигма на някоя философска школа
или направление в академичен смисъл, а по-скоро основополагаща парадигма на
западното философстване, в която философията и дидактиката не трябва да се
делят. Сократовата парадигма е разпространена не само в университетското, а и в
извън университетското пространство. Тъкмо в навсякъде медийно опосредствания
свят - противно на разпространеното пасивно-рецептивно поведение на хората - тя
прави възможен един рядко срещащ се активен познавателен първичен опит не само
за децата, а и за учещите в университетите. В онемелия по много посоки свят
Сократовите беседи изискват самостоятелно питане, осъзнаване на собствените и
на чуждите мисли, както и способност да се предава езиковия изказ и да се
обработва грижливо в разбиращ и аргументиращ разговор. Сократовото
философстване приема сериозно съответните хора в едно начално положение,
определено от нивото на техните знания; но благодарение на собственото им
мислене и контактуване прави възможно тяхното приобщаване към често разбираните
като отчуждени предмети на занятието. Опитът “върху съвсем малкото твърде
много”, т. е. да се мисли обосновано, е неотменен образователен опит, от който
не трябва да бъде лишен никой човек. Преподаващите на различни места не бива да
се боят по-активно да допускат първичното мислене и мнимо простите въпроси, да
ги включват по задълбочен начин в общата мисловна работа, дори когато
институционалните рамкови условия се противопоставят на това. Решаващо е духовното
поведение, което и във враждебна среда може да доведе до неподозирани
резултати. Наистина за това е необходимо вслушването един в друг и
упражняването на бавно, грижливо и точно мислене. “За разлика от импониращата
научна работа, от една страна, и непретенциозното ирационално оставяне на
нещата, от друга, Сократовата беседа свързва съвършената простота на говоренето
със съвършената строгост на мисленето”, пишат Керн и Витиг (Kern/Wittig, 134). Мнимо простото изисква
особено внимание и напрежение; но те си заслужават, защото само чрез завоюване
на собствени възгледи наистина се стига до образованост особено в дисциплините
философия и етика. Освен това, чрез грижа за разбираемото и толерантно
заедно-говорене Сократовите беседи допринасят за културата на диалога, която е
необходима за развитието на всяко цивилизовано общество.
Няма коментари:
Публикуване на коментар