Разследването на Сократ

Никълъс Фърн

Разкриване на истината чрез задаване на въпроси

(1)    За радост на политиците и за жалост на философите много хора могат да бъдат убедени едва ли не във всичко, и то без прилагане на рационална аргументация. Древно­гръцките софисти обаче, в лицето на философи като Про­тагор и Горгий, са разполагали с по-изтънчена аудитория. Едно от най-любимите забавления на благородниците от V в. пр.Хр. било да слушат дебатите на големите майсто­ри на словото. За да могат успешно да участват в тогаваш- ната демократична система, младите аристократи трябва­ло да преминат обстоен курс по реторика при професиона­лен софист. Съвременните политически класи пренебрег­ват достойнствата на класическото обучение, но пък пра­вят печално изключение за софисткото изкуство. Докато пишех тази книга, управляващата във Великобритания Лейбъристка партия организира за своите бъдещи идеоло­гически шамани специални курсове в края на седмицата, на които те се обучават да избягват директните отговори на неудобни въпроси. Едно от упражненията за напредна­ли се състои в разговор на четири очи, на който кандида­тът бива питан просто: „Колко е часът?“ Ако той е в състо­яние да издържи петнайсет минути, без да даде отговор, преминава на следващото ниво. Никой още не ни е осведо­мил какво представлява следващото ниво, но ако някога получим такава информация от успешно завършили курса шамани, ще е най-разумно да не им вярваме. Лицемери от този род практикували необезпокоявани от никого уменията си до появата на Сократ (469-399 г. пр.Хр.), който от­крива или преоткрива нещо, останало скрито за софистите - истината.
Сократ се разпорежда с тази отрова чрез един инструмент, познат като Сократов метод: неспирна поредица от въпроси, предназначени да подкопаят позици­ята на софиста посредством използване на собствените му думи и твърдения.

(2)    Сократ имал съвършения характер, позволяващ му да сблъсква волята си с чужда воля. Той бил човек, който мо­жел да размишлява дни наред, ходейки бос из снега, или пък преди да влезе в дома на свой приятел, да стои с часо­ве на прага, обмисляйки някакъв философски проблем. Здрав и енергичен, на младини Сократ се проявил като хра­бър войник и се славел със способността си да поглъща не­вероятни количества алкохол. Умрял на 70 години и оста­вил две невръстни деца - едното още пеленаче. Сократ бил известен също така с грозотата си. Един пътешественик, който умеел да чете по лицата, веднъж му казал, че има лице на чудовище, способно на всякакво престъпление, на което философът отвърнал: „Вие ме познавате, господи­не!“ Други са по-великодушни. Младият умник Алкивиад оприличава Сократ на статуя на отвратителния Силен, ко­ято се отваря и показва скритото божество. Алкивиад оче­видно намирал тази своя реплика за закачлива, което само показва, че гърците са били значително по-дебелокожи от нас.

(3)    Сократ знаел как да се възползва от външния си вид. Когато остарял, той призовавал опонентите си да се съоб­разяват с възрастта му и да формулират кратки и уместни отговори, за да не губи нишката на диалога. Той, разбира се, бил загрижен не за собствената си концентрация, а за концентрацията на насъбралите се зрители. Този, който ис­ка да извлече максимума от мисленето на Сократ, трябва да се научи да слуша. Той трябва да следи внимателно съ­държанието на въпросите и отговорите, вместо просто да се наслаждава на естетическото им изящество. Формули­рането на собствените твърдения като въпроси е известна дискусионна тактика на съвременните софисти, но Сократ се смята за основател на западната философия далеч не за­ради реторичните си умения. Целта на Сократовия метод не е просто спечелването на спора, а разкриването на абсолютната истина по обсъждания проблем. Човек трябва ви­наги да се стреми към истината, смята Сократ, дори това да означава необходимост от коригиране на собствената позиция и загубване на дебата. Сократ нямал навика да гу­би дебати, но понякога приемал, че и двете страни са в без­изходица. Макар това да означава също толкова откровено признание за собствено незнание в края на дебата, колкото и заявеното в началото, тезата на неговия опонент се оказ­ва засегната в не по-малка степен.

(4)    За човек, обърнал с главата надолу официалния ред, Сократ е учудващо скромен. За разлика от софистите той не искал да му се плаща и дори твърдял, че е неспособен да преподава. Докато съвременните изследователи обик­новено са склонни да скриват собствените си мнения, ата­кувайки тези на другите, Сократ съвършено откровено за­явява своята позиция - а тя е позицията на незнанието. Именно заради това насърчително признание Делфийският оракул, както е известно, го обявява за най-мъдрия човек в Гърция. Макар, както твърди той, единственото нещо, ко­ето знаел, е, че не нищо знае, това не му пречи да излага надълго и нашироко схващанията си. Скромността му е често пъти ирония, а похвалата на чуждата мъдрост обик­новено е сарказъм. В един по-дълбок смисъл обаче скром­ността му е израз на почтеност. От твърдението, че тряб­ва да следваме „аргументацията накъдето тя ни води“, имаме основания да заключим, че човек не бива да се при­държа догматично към онези убеждения, с които е започ­нал дебата. Това означава готовност да се приема критика и да бъдат оттеглени определени твърдения. В края на краи­щата е възможно да се отнасяме несправедливо дори към политиците.

(5)    Сократ несъмнено следва своя стратегия и развива цялостна философска система. Но той не смята, че истината е нещо, което му принадлежи - тъй, сякаш тя е вродена те­за, която може при добро желание да съобщи на всички. По-скоро истината е нещо, присъщо на света и на хората, което той може да извлече чрез задаване на въпро­си. Така че вместо да се представя (като софистите) за ве­лик пазител на истината, Сократ оприличава себе си на акушерка, която помага на истината да се роди. Обикнове­но той кара признати специалисти да предложат свое опре­деление на понятия като справедливост, смелост или бла­го. По такъв начин ранните стадии на диалога са детайлно конструирани, като движението се извършва постъпател­но, философът прави невинни коментари, а събеседникът му произнася сакралните думи: „Да, така е, Сократе.“ То­гава Сократ разширява съдържанието на въпросите, дока­то не установи, че твърдението на опонента му е едновре­менно истинно и оспорващо първоначалната му позиция. Разпитването продължава, докато не се стигне до прием­лива дефиниция. Реакцията на опонента е по-скоро почуда от мъдростта на Сократ, отколкото обида от словесната му ловкост. Тук трябва да се отбележат не само добрите маниери на гърците, но и фактът, че Сократ не оставя пис­мена творба - неговите мисли стигат до нас чрез диалози­те на блестящия му ученик Платон. 

(6)    След като събеседникът веднъж попадне в клопката, ня­ма връщане назад, защото Сократ не позволява на парт­ньорите си в диалога да заемат каквато си искат гледна точка или да защитават каузи, в които не вярват. Според самия Сократ това е така, защото методът му има свое мо- рално измерение. Той не се интересува от това какво биха могли да мислят хората, а от това какво те действително мислят. Целта на философията е усъвършенстването на човешката душа, а не просто на безличния мисловен ка­нон. На практика стремежът на Сократ е да не позволи на опонентите си да рецитират предварително подготвени от­говори, които те са наизустили от т.нар. експерти. „Една книга - казва той - не може да отговаря на никакви въпро­си.“ Споменатите два принципа всъщност са едно и също нещо, защото Сократ иска да накара хората да мислят са­мостоятелно (дори и само защото това е единственото състояние, в което те са достатъчно пластични, за да се повлияят от аргументите му). Макар Сократовият метод да се стреми да открие как би трябвало да живеят човеш­ките същества per se, той същевременно иска да им внуши как да живеят правилно.

(7)    Всеки мислещ индивид постоянно си задава въпроси относно своите цели, мотиви и убеждения. Разпитването, което провежда Сократ, е насочено към универсалните ис­тини, така да се каже, към „най-общата картина“. Във все­кидневния живот обаче проучването на основанията на на­шия цялостен светоглед като правило не води до практи­чен съвет. Придобиването на представа за това кои сме и накъде следва да вървим е постепенен процес, при който промените в нашия живот се извършват въз основа на слу­чилото се преди това. Ако например помоля приятеля си да ме посъветва как да се облека най-добре, отивайки на интервю за работа, очаквам, че той ще ми каже да си купя нова вратовръзка или да си направя модна прическа. Не бих очаквал да чуя от него, че трябва да променя целия си гардероб или да помисля за по-различна кариера. От дру­га страна, идеята на Сократовия метод е, че истински из­държан възглед за света е този, който не таи в себе си про­тиворечията, разкривани чрез предприетото задаване на въпроси. Ако сме успели да стигнем до съвършено непро­тиворечива гледна точка, значи сме открили истината. Раз­бира се, днес може вече да не вярваме, че има само един „правилен“ светоглед, а мнозина от нас са склонни да при­емат, че определена степен на противоречивост в убежде­нията е не толкова признак на незнание, колкото следствие от един свят, в който абсолютната истина не може да бъде гарантирана. Ако обаче ми предстои интервю за работа в старомодна застрахователна компания, а обичам да ходя с коса до раменете и обица на носа, тогава именно принци­път на непротиворечивостта изисква или да променя ради- кално външния си вид, или да си търся работа другаде. Всяка надежда за успех, без да направя това, е най-малко­то израз на твърде объркани възгледи за света.

(8)    В крайна сметка търпението на атиняните се изчерпало. Сократовият стремеж към истината водел до публично принизяване на великото и на доброто и напълно основа­телно Сократ бил обвинен, че руши тъканта на гръцкото общество. Оказало се, че благородници като Критий и Хармид не познават въздържаността и умереността. Вели­ки генерали като Лахес и Никий били изобличени, че нямат представа за смисъла на смелостта. И най-сетне Сократ охулил основния принцип на атинската демокрация, заявя­вайки, че решенията трябва да се вземат не чрез гласуване, а от аристократи философи, които се уповават на своята висша мъдрост. Единствено по този начин, смятал той, мо­жем да избегнем несправедливото управление на тълпата и лидери, които угаждат на най-низките страсти на своите избиратели. В един друг, далеч не толкова похвален сми­съл неговата нагласа напомня на позицията на американ­ските и европейските комунисти по време на Студената война. Осъждайки западния модел на демокрация, те кри­тикуват тъкмо онази система, която дава възможност за техните нападки. Ако изключим подхванатия от сенатора Макарти лов на вещици, можем да кажем, че нашите управници са далеч по-милостиви от атинските. Сократ бил обвинен, че развращава младите, и бил осъден на смърт чрез отравяне. Когато изпил чашата с бучиниш, приятелите му се събрали около него, за да чуят последни­те му мъдри слова. „Дължим петел на Асклепий - изхър­кал той, - дайте му го, не забравяйте“.

Фърн, Н. Зенон и костенурката, Обсидиан, С., 2003, с. 39-45.