(1)
При Платон, като при никой друг мислител, се
отдава толкова голямо значение на въпроса за литературната форма, в която ни е
изложено философското съдържание, а оттам и на въпроса за метода, с който
читателят трябва да подходи към тази особена форма. Защото при никой друг
мислител формата на изложение не е така непосредствено значима за съдържанието,
както при него - правилното разбиране на диалогичната форма и правилното
разбиране на Платоновото понятие за философия са взаимно обусловени. (…)
(2)
… Фактът, че при четенето ние не можем да се
абстрахираме от собственото си аз, не можем да пренебрегнем многостранната си
обусловеност и в резултат на това представляваме съществен фактор в процеса на
четене, важи за всеки прочит и е общопризнат. При Платон обаче се добавя и
това, че читателят, както беше споменато в началото, почти без¬проблемно добива
усещането, че е не само наблюдател, а по някакъв трудно определим начин - и
страна в сблъсъка на мнения, който проследява. Естествено това трябва да има
последствия за начина, по който той приема съдържанието. … Очевидно трябва да
реагираме на Платоновите драми с цялото си същество, а не само с аналитичната
си мисъл. Следователно въпросът е: какъв характер трябва да има активното
участие на читателя и какъв дял може да има неговият спонтанен принос за
конструирането на смисъл. (…)
ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ПОГРЕШНО ПОВЕДЕНИЕ
НА ЧИТАТЕЛЯ
(3)
Така виждаме, че провокираната от самия текст
цялостна (не само интелектуална) читателска реакция на действието в диалозите крие
една опасност. Този, който не открие изкривяващия фактор, какъвто самият той
представлява, е заплашен да си остане при повърхностното разбиране.
Изкривяването обаче едва ли е с чисто индивидуално-субективна природа. Не само
отделните личности привнасят себе си в четенето, а и цели епохи. Това може да
доведе дотам неща, които са в текста, да не бъдат видени или да не им се обърне
внимание от цели поколения, само защото не пасват на мисленето на времето. (…)
Диалозите насочват отвъд себе си
(4)
… почти всички диалози предлагат на някое
композиционно изпъкващо място една или повече реплики, в които водещият разговора
недвусмислено подхвърля, че би могъл да каже тъкмо по най-съществените аспекти
на разглеждания предмет още повече и по-важни неща, но няма да го направи тук и
сега. Тези места, които са от най-голяма важност за правилното разбиране на
Платон и които ще ни занимават още много пъти, ще наричаме по-нататък „спестени
места“. ..
(5)
… всичко това, колкото и да е очевидно и
нуждаещо се от обяснение, не е играло почти никаква роля в модерното
платонознание на последните поколения. Някои неща или изобщо не се забелязват,
както тънката игра на Сократ с темата за „езотериката“, или пък, както е със
спестените места, се схващат само частично и като резултат от такова стесняване
на кръгозора системно се интерпретират погрешно.
(6)
Причината за това е, както по-горе вече беше
споменато, че цялата наша епоха, „модерността“ след Просвещението, както и т.
нар. „постмодерност“, не прилага и затова не разбира съзнателното ограничаване на философското споделяне. Нали
човек вижда само това, което познава. (…)
Особености на Платоновия диалог (с. 29-30)
(7)
Следващите наблюдения се стремят да представят
най-съществените особености, които взети заедно изграждат основната конструкция
за една морфология на Платоновия диалог. В тяхната цялост тези особености са
израз на едно определено схващане за философското предаване на знание и с това
индиректно и на едно определено понятие
за философия. (…)
(8)
1. Философските произведения на Платон
представляват без изключение диалози. В рамките на разговора обаче са възможни
също така дълги монолози.
(9)
2. Разговорът се провежда на определено място и
по определено време. Участниците са индивидуалности, характеризирани живо, и с
малки изключения са исторически личности.
(10) 3. Всеки диалог има герой,
който недвусмислено поема воденето на разговора. Името на водещия разговора най-често
е „Сократ“; той е индивидуално характеризиран, както и останалите участници, но
още от самото начало с определена тенденция към идеализиращо преувеличение. В
по-късните диалози водещият разговора може да носи и други имена; в тези случаи
като личност той остава по-малко изяснен от събеседниците си.
(11) 4. Водещият разговаря
винаги само с един партньор. Разговори с повече от двама участници се разпадат
на части от диалози, които показват водещия да разговаря с редуващи се
партньори. По-дълги беседи между трима не се срещат. Водещият може да
преустанови временно разговора със своя действителен партньор и да го замени с
примерен диалог с въображаем партньор.
(12) 5. Водещият разговора може
да отговори на всички възражения. В диалозите с агонален характер той може да
обори всички участници, но самият той никога не е опровергаван. Всички действително
придвижващи разговора напред елементи се внасят от него (понякога наистина по
„майевтичен“ начин: той изважда на светло „чужди“ мисли).
(13) 6. Разговорът не се
развива без прекъсване, а е издиган, така да се каже, на тласъци на по-висока в
качествено отношение степен най-често в хода на отбиването на някоя нападка.
(14) 7. Водещият разговора не
води аргументацията до някакъв органически край, а препраща към бъдещи теми,
доказателствени цели, работни полета, чието разглеждане с оглед на темата е
необходимо, но което той описва като лежащо извън обхвата на настоящето
изследване. Всеки Платонов диалог има едно или повече спестени места.
(15) Към (1): Само диалогично
ли е възможно философстването според Платон? То свързано ли е с
„екзистенциалната комуникация“ (в смисъла на екзистенциатистката философия на
XX век) и диалогичната форма ли е единствено мислимата легитимна форма за
излагане на философия? (…)
(16) … Платон при всеки удобен
случай представя Сократ като самотно размишляващ или го оставя да се улавя за
мними предишни … дискусии или за поуки,
които е получил от някой трети. … В
много по-голяма степен той привнася наготово в дискусията съществени мисловни
похвати и резултати. Това би трябвало да ни предпази от наивни химни в чест на
„Диалогичното“ и на „Живия процес на дискутирането“. Казаното не отрича
значението на диалогичността на мисленето. Става дума обаче именно за
диалогичността на мисленето, доколкото мисленето според Платон е разговор на
душата със самата себе си. Това, което
се открива в самотно мислене, трябва да може да се провери в разговор с
другите; Сократ описва като обща потребност да изложиш пред другите достигнатото и с тях и да го затвърдиш.
(…)
(17) Към (2): Разполагането на
диалогичната рамка в определено място и време, както и въвеждането на
индивидуални, исторически реални характери е устойчив знак за това, че навлизането
във философията може да стане само с личен залог. (…) … трябва да обръщаме
внимание на това, че „историчността“ на диалогичните ситуации и лица е
историчност, омекотена чрез максимална поетическа свобода. Целта и за участниците
в диалога, и за читателя е да смъкнат конкретните индивидуални окови и да се
насочат към устойчиви истини. Обусловеността на разговорите от ситуацията и
времето е следователно една „идеална“ или примерна обусловеност. Само затова
ние можем да разпознаем в нея нашата собствена обусловеност. (…)
(18) Към (3): Без съмнение за
Платон е било напълно възможно да изправи срещу „Сократ“ или съответно срещу
който и да е друг водещ разговора равностойни по интелект и характер партньори
или обратно - да обрисува „Сократ“ и останалите „диалектици“ с по-малко
превъзходство. … Ние ще трябва да се запитаме: кое понятие за философия
предполага концепция за образи на неравностойни партньори?
(19)Към (4): Избягването на
разговор между трима означава, че всеки участник остава обърнат само към
водещия разговора и се коригира от него - останалите гледни точки не могат да
бъдат плодотворни при контакт помежду си.
(20) Към (5): Решението на
Платон да предостави воденето на диалога винаги само на един герой още не би
изисквало тази фигура да бъде поставена чак толкова над другите, че да ги превъзхожда
във всяка ситуация. Това много трудно може да се съгласува със съвременното
егалитарно мислене … И в този случай по-резултатен от изопачаването на фактите
е въпросът: кое понятие за философия се изразява чрез това драматургично
решение?
(21) Към (6) и (7): Платоновият
водещ разговора може съзнателно да философства на различни равнища - от
партньора, от неговите потребности и от неговата способност да реагира зависи
какво равнище ще избере „Сократ“. Той не преминава без основание към някое
по-високо ниво: истинската философия не може просто да се предлага на
интересуващите се, а трябва да бъде откривана чрез търсене. … спестените места
не са, както бе споменато по-горе, нито правилно описани, нито е разпозната
тяхната функция, която в крайна сметка се състои в това да препращат отвъд
написаното - към устната философия на Платон. (…)
„Помощта за логоса“ в диалозите
(22) … Платоновата „помощ“ … следователно е похватът на водещия разговора
(представителя на типа „диалектик“) да защитава своя подложен на критика логос
като изоставя временно темата и се отправя нататък по пътя към познанието на
архе, за да покаже чрез теореми „от по-висок ранг“ едно устойчиво основно
положение за своя първоначален логос. (…)
(23) … трябва да тръгнем от
винаги еднаквата основна ситуация: формулира се някакъв логос („душата е
безсмъртна“; „справедливостта е по-добра от несправедливостта“), излагат се
първи аргументи - обаче „бащата на логоса“ е подложен на еленхос (изобличение) - той е призован да покаже
посредством връщане на своята теза назад до нейните по-дълбоки основи, че е философос.
(…)
(24) Това, че изкачването до
един последен, трансцендентен принцип, е целта на познаващия, Платон го казва
повече от веднъж. Той може да говори за изкачване от хипотеза на хипотеза до
такава, която е „достатъчна“ (Федон 99d – 107 b) или за изкачващо се познаване на
красивото от съзерцаването на красиви тела през познанието за вътрешната
красота до гледката на самото красиво (Пирът 210 и сл.) (…)
(25) Защо трябва точно този дял
на философията, който се занимава с принципите, да бъде пазен от писмено
разпространение? От позицията на критиката на писаното слово отговорът е прост:
колкото по-комплексен е предметът, толкова по-голяма е възможността неправомерното
му принизяване от неразбиращите, срещу които писаното слово не може да се брани
в отсъствието на автора (срв. Федър 275 d е). Такова принизяване очевидно не е било съвсем безразлично за
Платон - което е напълно разбираемо, ако човек се замисли над това, че светът
на идеите е имал според него „наднебесен“ и „божествен“ статус. Още по-важно
може би е това, че за Платон е безсмислено да се споделя с някого нещо, за
което той не е подходящ или още не е достатъчно подготвен. Такива аспекти от
съдържанието той нарича … „неща, които не трябва да бъдат съобщавани
предварително“, защото ако бъдат съобщени предварително, тоест преди
реципиентът да е узрял за това, „не изясняват нищо“ (Закони 968 е 4 - 5).
Учението за припомнянето ….
(26) … В Менон се среща точно
този резултат - човек не може да учи нито това, което знае, нито това, което не
знае - като „еристически аргумент“, който там е преодолян от Сократ с
излагането на теорията за припомнянето (80d и сл.). … тръгвайки от един-единствен „спомен“, знаещият може
да търси всичко, защото някакво сродство свързва всички неща; и понеже освен
това всяка душа е съзряла идеите преди влизането в тялото, всеки човек
действително знае потенциално всичко; и имайки предвид знанията по геометрия,
които Сократ извлича от необразования роб на Менон, можем да видим, че всеки
вече винаги е знаел потенциално всичко (Менон 81 с d, 85 d - 86 Ь; срв. Федър 249 b за съзерцаването
на идеите преди раждането).
(27) Възможните й употреби са
много: цяло едно протичане на действието може да се определя от иронията (както
в Евтидем), цял един образ може да бъде показан в светлината на иронията (като
Евтидем или Хипий); или пък излизането на сцената на някой герой може да бъде
иронично релативизирано в драматическия контекст (при Алкивиад в Пирът)… Но макар че иронията може да бъде употребена
така многостранно, за Платон тя все пак е похват с ограничено действие. От
решаваща важност е да не объркваме Платоновата ирония с всепроникващата ирония
на Романтизма, която е специфичен за Новото време феномен. Романтическата ирония не е насочена
срещу някой определен противник, а срещу всеки и всичко, тя пропива и гледната
точка на самия ироник, дори нея на първо място; в значителна степен тя е самоирония
и нейната най-важна функция е да не пропусне нищо, ама наистина съвсем нищо,
което би могло да се изплъзне на иронизирането. За романтиците не може да има
нищо абсолютно, което да е освободено от иронично релативизиране. При Платон,
напротив, е очевидно, че иронията се спира пред това, което той нарича
„божествена“ сфера на вечносъществуващото, и пред „божествената“ philosophia като
стремеж за ноетично постигане на сферата на вечносъществуващото. Често е
отбелязвано, че позицията, от която Платон говори за сферата на идеите, съдържа
отчетлив религиозен оттенък. Иронията за
Платон е само средство, с което да подготви тази нагласа и у читателя, като
насочва към неправилността и смехотворността на противниковите позиции.
МИТ
(28) Митовете на Платон са
толкова прочути, колкото ирониите му; за възприемчивия читател те също са извор
на все нова и нова литературна наслада; те са така разнообразни по форма и
функция; и четвърто - досега са били надценявани по същия начин.
(29) От една страна, Платон
поставя мита в ясна опозиция с логоса. От друга страна, не може да остане
незабелязано, че той, независимо от яснотата на семантическата опозиция, в
отделни случаи съзнателно размива границата между мит и логос. (…)
(30) На този фон трябва да се
разглежда много обсъжданият въпрос, дали митът при Платон е подчинен на логоса,
или пък предава някаква по-висша истина, която е недостижима за логоса.
(31) … Със сигурност диалектическото
обхващане на действителността, което се извършва в аргументиращия логос, е
крайната цел на философа. Същевременно той не може да отрече психагогическата
сила на мита; освен това способността на образите и историите да изобразяват
цялостно и интуитивно някакво положение е крайно необходимо допълнение на
понятийния анализ. Така погледнато, митът се явява нещо като втори вход към
действителността, който в съдържателно отношение наистина не може да бъде
независим от логоса, но в сравнение с него притежава предимството, че не може
да бъде заменен с нищо друго.
Монолог и диалог с въображаеми партньори
(32) Митовете се излагат в
рамките на непрекъсната реч. Те представят най-очевидните свидетелства за това,
че водещият разговора може да напусне диалога и да си послужи с makros logos.
Двата най-дълги и философски най-значими сред тези митически монолози, лекцията
на Тимей и голямата реч на Сократ за Ерос във Федър, съдържат предимно неща,
които според традиционното разбиране вече не могат да бъдат класифицирани като
„митически“ - водещият разговора следователно, използвайки формата на мита, е
излязъл от диалогичната комуникация и е преминал към монологично поучение.
(33) Друг начин диалогът да се
напусна е … привличането на някое въображаемо лице, било като бъдеща
възможност, било като разказ за някакъв уж вече проведен диалог.
(34) Диотима е най-прочутата
сред имагинерните заместник-партньори. … разговорите с Диотима напълно
недвусмислено са съчинени като продължение на разговора, воден от Сократ с
реалния събеседник Агатон (срв. Пирът 201 е). При това, когато Сократ поема
ролята, която до момента е принадлежала на Агатон, разговорът може да се
издигне до висоти, които с Агатон като партньор не биха били правдоподобни.
Сократ дава своя принос в чест на Ерос по форма наистина диалогично (и все пак
само до 208 в – насетне „Диотима“ говори монологично), по същество – сам, както
и другите участници на свой ред са направили.
(35) Философският смисъл на
литературната техника на въображаемия диалог в диалога сякаш е двояк. Фактът,
че и това, което диалектикът изважда от съкровището на собствените си възгледи
без участието на реалните събеседници, е представено диалогично, иска да
покаже, че мисленето като разговор на душата със самата себе си е диалогично в
един фундаментален смисъл: мислене, което се стреми да отговори на една
интерсубективна валидност, трябва като цяло да отговори на изискването да бъде
подлагано на критика от страна на противниците и да й устоява; затова Платон
представя и получените в самотно мислене „вкъщи“ резултати на диалектика като
резултати от съвместна проверка. Второ, оттук можем да прозрем също, че
Платоновият диалектик, дори неговото мислене да отговаря на априорното
изискване за интерсубективната (диалогичната) проверимост, фактически в никой
момент не е зависим от определен партньор или определена ситуация, за да
достигне до определен резултат.
(36) По-скоро той внася
решаващите възгледи готови в разговора; когато реши, може да ги развие и без
реалния партньор, като ги представи като резултат от по-ранни хомологии с
въображаем партньор. Но може също, когато това му се струва правилно, да ги
премълчи (срв. Федър 276 а 6 - 7).
Особеностите на диалога. Какво означават те действително.
(37) Към (7): Трябва да тръгнем
от фундаменталния възглед, че никое писано произведение, а оттук - и никой
Платонов диалог, не е в състояние да принесе на себе си самото в случай на
нападка необходимата помощ. Обратно, диалектикът, или philosophes, се отличава
точно със способността си устно да помага на своето писано слово; при това той
ще извади наяве „по-ценни неща“ и с това ще представи своите писани слова като
(сравнително) незначителни. … Съществуването на една устна философия зад
диалозите е следователно най- напред последица, която се налага неизбежно от
прилагането на критиката на писаното слово към собствените писания на Платон.
На второ място обаче то директно се потвърждава по впечатляващ начин от
„спестените места“.
(38) Към (6): Представената
основна ситуация е … е метод, с който се проверява дали някой е philosophоs или
не. Всеки път, когато е изложена някаква теза, тя бива нападната: авторът ù
трябва да покаже, че може да я защити с достигащи по-дълбоко основания. На
такова покачване на аргументационното ниво в качествено отношение, което е
толкова характерно за структурата на диалозите, е способен винаги само един
герой: постоянно същият образ на Платоновия диалектик. Издържането на теста за
философ не е просто въпрос на интелигентност (иначе трябваше Протагор и Горгий
да могат да помагат на своя логос), а е свързано със знание за идеите и близост
с Платоновата диалектика.
(39) Към (5): Сега става
разбираемо също защо диалектикът винаги се показва непобедим, а и защо не е
приравняван посредством по- малки поражения или моментни неуспехи към по-ниския
статут на събеседниците му. Той проверява другите от позицията на своите
timiotera („по-ценни неща“); той е „знаещият“ (Федър 276 а, 278 с), който е
достигнал познанието за идеите; пред него другите са, доколкото им липсва
философията на идеите, като цяло „учещи се“ (срв. Федър 276 а 5).
(40) Следователно и тук виждаме,
че Платоновият теоретичен образ на философа напълно се припокрива с литературния
портрет на диалектика в диалозите.
(41) Към (4): Водещият
разговора има авторитета да наложи съсредоточаването върху една тема с един
партньор. Едновременното и равнопоставено съобразяване с повече гледни точки
само би отклонило от фундаменталната разлика между този, който вече има зад
гърба си „обръщането на душата“ (Държавата
521 с 6, срв. 518 с 8 - d 4) във философията на идеите, и този, за когото то все още предстои. …
(42) Но тъй като всички пазят
смътен спомен за това, което тяхната душа е видяла някога в свободното си от
тялото състояние и за което само философът на идеите притежава по-ясен спомен,
всички ги води копнеж, дори и да е неосъзнат, към знанието на диалектика.
Следователно в крайна сметка партньорът е този, който има нужда от разговора с
диалектика, а не обратното. … останалите не искат „да пуснат“ диалектика ,
защото без неговите възгледи не биха могли да продължат с въпросите, вълнуващи
тях самите. Диалектикът, от своя страна, никога не е зависим от определен
партньор и ясно показва това: той може да преустанови разговора и с помощта на
някакъв въображаем „партньор“ да го насочи натам, накъдето иска.
(43) Към (3): Разговор между
равностойни при Платон няма.
(44) Към (2): … във
Федон Сократ казва, както е известно, че човек трябва да се абстрахира от
своята личност и да внимава единствено за истината (91 с). Тази способност,
разбира се, е нещо, което може да бъде придобито само чрез дълго упражняване (…)
(45) Силното подчертаване на
неповторимото и индивидуалното в диалозите ни напомня следователно не само за
това, че ние, всеки път лично, като характери с едни или други грешки и
ограничености, трябва да се насочим към „истинската философия“, но и за това,
че само индивидуалното е нещо, което философията ще помогне да бъде преодоляно
в името на едно деперсонализирано и ориентирано единствено към към действителността
търсене на истината, а на трето място и за това, че Платон е искал в своите
писани произведения да представи онези фази, които предхождат това строго
диалектическо търсене на истината, докато последното задължително остава запазено
за устното философстване.
(46) Към (1): Това, че Платон съчинява разговори, след
всичко казано не означава нито че философски възгледи биха могли да се
постигнат единствено в общуване с другите (диалектикът може в общуване с
имагинерни образи, т. е. със самия себе си, често да стигне по-далеч, отколкото
с действителния си събеседник ), нито че диалогът е единствената легитимна
форма за съобщаване на философски резултати и прозрения (Тимей може да си служи
и с непрекъснатото изреждане на аргументи). Не е решаващо и битието-в-диалог
като форма на живот, защото именно дълго време продължаващата философска
съвместност, дори съжителство, за което говори Седмо писмо (341 с 6, 7), не
може да бъде изложена в диалог. За разлика от модерните схващания, които
подчертават единствено воденето на диалог като такова, Платон е наблягал на
представянето на достигнатото в диалога съгласие (хомология). … Това, което
Платон иска да представи е отговорната
хомология. Резултатът, който
диалектикът постига със своите партньори, е резултат, около който би трябвало да се обединят разумните
хора. … Платно не поставя възможностите
на жанра драма в услуга на възможно по-голяма амбивалентност, а превежда
читателя през често амбивалентните отделни стъпки към дена поправило ясно
заключителна реплика и към също толкова ясното уверение, че по-нататъшното
обосноваване и отвеждане към „по-високи принципи“ все още не е настъпило, но е
необходимо и възможно.
ПЛАТОНОВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ФИЛОСОФИЯ И РОЛЯТА НА ДИАЛОЗИТЕ
(47) Тенденцията Платон да се
приравни към модерните мисловни навици на всяка цена не се спира и пред
неговото понятие за философия. Немалко изследователи са искали да на¬мерят при
него стремежа към безкрайното на немския Романтизъм. Според Платон философията
била едно безкрайно попътно състояние на мисленето, постоянно стремление и
дирене, което, естествено, никога не достига до някаква крайна цел; философът
нямал нищо за представяне, което не би поставил веднага под въпрос;
философските идеи били съобразно с това винаги
временни, а философската истина винаги истина до поискване.
(48) Днес ние знаем, особено
благодарение на системните исторически трудове на Ханс Кремер и Карл Алберт, че
тази представа изобщо не отговаря на Платоновото понятие за философия.
(49) Навсякъде в неговото
творчество диалектиката се представя от Платон не като някаква утопично-иреална
визия за друг, над- човешки тип познание, а като реална възможност, като път,
който може да се извърви, който води до постижима цел. Когато достигне тази цел
и този „край на пътуването“, душата намира покой след мъките на търсенето (срв.
Държавата 532 е). Тази цел е идеята за благото, която е познаваема за човешкия
ум, както нейният аналог в сетивния свят, слънцето, е видимо за човешкото око (Държавата
516 Ь, 517 Ь с). Познаването на принципите е присъщо на бога, а сред хората на
този, който стои близо до него, т. е. на философа (Тимей 53 с1). … човек може
само известно време да се задържи при познанието, което оформя същността на
бога, и отново, и отново пада назад до заниманието с несъщественото. Оттук Ерос
олицетворява същността на философията:
Ерос наистина постига това, към което се стреми, постигнатото обаче пак му се
изплъзва (Пирът 203 е).
(50) … И колкото повече
мисленето се доближава до трудното познание за принципите, толкова по- малко
може да се разчита на безпрепятствена комуникация. Писаното слово никога не
достига напълно степента на „яснота и сигурност“ на познанието, която за
диалектика е крайно необходима именно в сферата на архаи.
(51) Заключението, което Платон
е извлякъл от това, е, че философът ще направи добре, ако не доверява на
писмеността своето мислене в пълен обем. (…)
(52) Така диалозите трябва да
се четат като фрагменти от философията на Платон с характер на препратки.
Формата обаче трябва да се разглежда като съществена за съдържанието. Затова
диалозите трябва да бъдат четени като драми: като пиеси с цялостно действие и
обмислено организиране на образите. Действието показва отново и отново, че
философското обучение не стои просто на разположение, като стока, достъпна за
всеки купувач, се предоставя само след премерване на интелектуалната и
моралната зрялост на реципиента; действието показва на второ място, че на
покачване на аргументационното ниво с „оказване на помощ“, а оттук на издържане
на теста за философ, е способен само един типаж, а именно представителят на
философията на идеите. Това води до все същата и все пак никога неомръзваща
организация на героите: диалектикът, като човек с недостижима философска
преднина, се изправя пред хора, които могат да са много надарени или много
ненадарени, но които във всеки случай са още неразвити и недостатъчно
напреднали. При тази неравностойност диалектикът трябва да стане водач на
раз¬говора. Той води партньорите към хомологии (съгласия), които са съобразени
с нивото на тяхното знание. Недвусмислеността в организацията на образите
гарантира, че постигнатите хомологии не са произволни и ирелевантни, а
образцови -т. е. най-добрите,, които са постижими при конкретните условия.
(53) И така, със своята постоянно
поддържана литературна техника диалозите препращат към устната философия на
Платон. Тъкмо с това те се доказват като произведенията на един philosophоs в
смисъла на критиката на писаното слово.
Няма коментари:
Публикуване на коментар